— И ще я изядем пак в най-далечния край от градината на Хестер Грей… Предполагам, градината на Хестер Грей си е все на същото място, а?
— Дано да е така — колебливо рече Дайана. — Откак съм женена, не съм ходила там. Анн Корделия обича дългите разходки, но аз все й напомням да не се отдалечава много от дома. Нали помниш кукления сервиз за чай, украсен с напъпили розови клонки, който й изпрати за деветия рожден ден — нито една съдинка не е счупена… Така бди над него. Вади го единствено когато трите зелени човечета идват да пият чай с нея. И досега не съм успяла да изкопча кои точно са те. Мога да се закълна обаче, че понякога прилича много повече на теб, Анн, отколкото на мен.
— Не се безпокой за тези фантазии, Дайана. Винаги ми е било жал за онези деца, които не са прекарали поне няколко години в измислена от тях вълшебна страна.
— Сега учителка при нас е Оливия Слоун — колебливо рече Дайана. — Тя е бакалавър на хуманитарните науки, както ти е известно, и пое училището за година, за да е близо до майка си. Та тя казва, че децата трябва да се изправят очи в очи с действителността.
— И това ли доживях да чуя — че ти, Дайана Райт, си се сближила с тези Слоун?!
— Не, не и не! Тя ни най-малко не ми се нрави. А има такива кръгли сини очи с втренчен поглед — също като всички от рода им. При това не съм против фантазиите на Анн Корделия. Те са също толкова пъстри и вълшебни, каквито бяха твоите. Предполагам, че по-нататък животът ще й поднесе достатъчно „действителност“.
— Значи всичко е решено. Слез до „Грийн Гейбълс“ към два и ще пийнем от касисовото вино на Марила. Тя продължава да го прави от време на време напук на пастора и мисис Линд, а от него пак ще станем лукави и дяволити като едно време.
— Помниш ли как веднъж ме напи с него? — изкиска се Дайана, която нямаше нищо против „дяволити“ и „лукави“, когато тези думи излизаха от устата на Анн. Всеки знаеше, че Анн не го мисли сериозно. Просто така се изразяваше.
— Утре ще е истински празник на спомените, Дайана. А сега няма да те задържам повече… Пък и Фред се задава с двуколката. Роклята ти е прекрасна.
— Фред ме накара да си купя нова за сватбата. Аз не мислех, че е редно да си го позволяваме преди да сме построили новия обор, но той рече, че не можело неговата жена да изглежда като извадена от брашнен чувал, когато всички останали ще бъдат накипрени с най-новото. Не ти ли звучи съвсем по мъжки?
— О, точно сега ми звучиш като мисис Елиът от Глен Сейнт Мери — скастри я Анн. — Внимавай занапред с тия приказки. Би ли искала да живееш в свят без нито един мъж?
— Това ще е ужасно — съгласи се Дайана. — Да, Фред, идвам! Е, добре тогава! До утре, Анн!
2
— Какъв прекрасен ден… Сякаш някой ни го поднася като подарък — бъбреше Дайана. — Но ми се струва, че захладня и става малко мрачно… Утре ще вали.
— Но нашият ден е именно сега и ние на воля ще се опиваме от красотата около нас, та дори ако ще слънцето утре да изчезне. Днес ще се наслаждаваме на нашето приятелство, макар че утре ще сме вече разделени. Виж само тези далечни златистозелени хълмове и онези мъгливо синкави долчинки. Те са наши, Дайана. И хич не ме е грижа, даже ако най-последният от хълмовете е кръстен на Абнър Слоун… Днес е нашият ден. Сега духа откъм запад. А аз се изпълвам с авантюристичен дух, когато повее западният вятър; и ние двете ще скитаме на воля.
Речено — сторено. Нито едно от старите, близки до сърцата им кътчета, не остана пропуснато… Алеята на влюбените, Призрачната гора, Долината на теменужките, Брезовата пътека, Кристалното езеро. Но някои от тези места вече изглеждаха променени. Пръстенът от брезови фиданки, където се намираше Къщичката на игрите, сега се бе превърнал в хоро от стройни стволове; Брезовата пътека, на която отдавна не беше стъпвал човешки крак, се виеше обрасла с орлова папрат; Кристалното езеро съвсем беше изчезнало и на негово място имаше само мочурлива, обрасла с мъх падина. Затова пък Долината на теменужките преливаше в лилавите багри на техните цветове; хилавото ябълково дръвче, на което се натъкна вдън гора някога Гилбърт, сега издигаше яко стебло, а клоните му тегнеха отрупани с алени пъпки.
Приятелките смело пристъпяха с боси крака. Косата на Анн все още отразяваше слънчевите лъчи като полиран махагон, а черните кичури на Дайана бяха все така гъсти и лъскави. Двете често си разменяха весели, пълни с разбиране, топли дружески погледи. Понякога вървяха в пълно мълчание. Анн винаги беше твърдяла, че две сродни души, каквито са те двете с Дайана, могат да доловят мислите една на друга. А понякога разговорът отново потръгваше с вечното „помниш ли“.