— Глозната стала йейя Маийа — изтърси един ден Шърли.
Гилбърт тъкмо се канеше да го нашляпа за това, когато Сюзън се изпречи в справедлив гняв пред него и му забрани.
„Ние всички сме наплашени до смърт от нея и се задушаваме в паяжината й — продължи да размишлява Анн. — Ще дойде ден, когато всичко в «Ингълсайд» ще се върти около въпроса дали леля Мери Мария би одобрила това. Едва ли ще си го признаем, но такава е горчивата истина. Ще сме готови на всичко само и само тя да не подсмърча обидено в ъгъла. Не, това не може да продължава така.“
Точно в този момент Анн си спомни думите на мис Корнелия, че леля Мери Мария никога не е имала приятели. Каква ужасна съдба! Като човек, постоянно заобиколен от близки и другари, Анн внезапно усети да я обзема съчувствие към тази жена, която никога не се е радвала на нечие предано приятелство… А и бъдещето й не се очертаваше по-радостно — самотна старост, без да има кой да й предложи подслон и закрила, утеха и помощ, любов и топлина. Сигурно занапред ще съумеят да са по-търпеливи и любезни с нея. Всички тези дребни дрязги и пререкания не биха могли да подронят устоите на щастливия им семеен живот.
— Сигурно това преди малко е било просто по-силен пристъп на самосъжаление — изрече на глас Анн и вдигна на ръце малката Рила от кошчето, потривайки нежната й бузка о своята. — Но сега всичко премина и аз искрено се срамувам от себе си.
13
— Сегашните зими не са като едно време, нали, мамо? — мрачно рече Уолтър.
Първият сняг отдавна се беше стопил и през целия декември земята в Глен Сейнт Мери беше черна и кална, а небето — навъсено. Единствено по брега къдравите гребени на вълните, увенчани със снежнобяла пяна, разчупваха донякъде мрачния пейзаж. Слънцето надникна иззад облаците само за ден-два и тогава пристанището искреше като позлатено в прегръдката на околните хълмове. През останалото време вееше суров вятър, който щипеше бузите немилостиво. Напразно обитателите на „Ингълсайд“ се надяваха на белоснежна Коледа; въпреки това кипеше трескава подготовка и в последната седмица преди празниците около „Ингълсайд“ витаеше нещо загадъчно и тайнствено, примесено с главозамайващи аромати и благоухания, които се носеха откъм кухнята. И така, в последния ден преди Коледа всичко бе готово. Елхата, която Уолтър и Джем донесоха от Долчинката, стоеше в ъгъла на дневната, а прозорците и вратите имаха украса от буйни зелени венци, оплетени с червена панделка. Перилата и парапетите бяха обкичени с гирлянди от смърч, а кухненският килер, царството на Сюзън, пращеше претъпкан до тавана. Същия следобед, когато всеки тайно се примири с мисълта, че ще имат една „зелена“ Коледа, някой хвърли поглед през прозореца и зърна отвън да се носят големи снежни парцали, които приличаха на падащи ангелски пера.
— Сняг! Сняг! Сняг! — победоносно закрещя Джем. — Все пак ще имаме бяла Коледа, мамичко!
Всички деца в „Ингълсайд“ тази нощ заспаха щастливи в креватчетата си. Толкова беше хубаво да се сгушиш на топло в уютния си дом и да слушаш как вятърът свири в зимната нощ. А Сюзън и Анн се заеха с украсата на коледното дърво. „Държат се като същински деца“, помисли си с пренебрежение леля Мери Мария. Никак не й харесваха тези свещи по елхата. „Нищо чудно да подпалят цялата къща.“ Не й харесваха и цветните стъклени топки. „Най-вероятно близначките ще изядат някоя от тях.“ Но никой в къщата не обръщаше внимание на тревогите й. Вече всички знаеха, че това е единственото състояние, в което тя е способна да пребивава на този свят.
— Готово! — извика Анн и триумфално закрепи голямата сребърна звезда на върха на гордата елха. — О, Сюзън, нали е прекрасна! Колко е хубаво, че на Коледа всички ние отново ставаме деца. Толкова съм щастлива, че заваля сняг, но много се надявам бурята да утихне до сутринта.
— Бурята ще вилнее и утре през целия ден — обади се твърдо леля Мери Мария. — Горкият ми гръб го подсказва.
Анн прекоси просторната дневна, отвори парадната врата и надзърна навън. Снежните вихри бяха погълнали всичко наоколо и сега се виждаха само хвърчащите бели парцали. Стъклата на прозорците се покриха с красива дантела от ледени кристали, а белият бор отсреща приличаше на огромен призрак с бяло наметало.
— Не изглежда особено обещаващо — призна унило Анн.
— За щастие все още Господ има грижата за времето над земята, а не мис Мери Мария Блайт, скъпа госпожо доктор — подхвърли през рамо Сюзън.