— Дано поне тази нощ не се обадят за някой болен — продължи Анн и се върна на топло в дневната.
Но Сюзън все пак успя да хвърли един поглед на развилнялата се буря преди тя да хлопне вратата.
— Гледай бебето ти да не се роди тази нощ — с мрачен вид изрече тя по посока на Горен Глен Сейнт Мери, където мисис Джордж Дрю чакаше четвърто отроче.
Независимо и въпреки прогнозите, подсказани от гърба на леля Мери Мария, бурята утихна на разсъмване и зимното утро напълни с червеното вино на зората долчинките между хълмовете на хоризонта. Всички дечурлига бяха на крак от ранни зори, грейнали в очакване.
— Дали Дядо Коледа е успял да си проправи път през бурята, мамо?
— Не, той е болен и изобщо не е посмял да тръгне насам — отвърна леля Мери Мария, която тази сутрин се оказа в удивително добро настроение, доколкото това можеше да се каже за нея, и беше склонна да се шегува.
— Дядо Коледа непременно ще стигне до нас — бързо изрече Сюзън преди още очите на децата да се напълнят със сълзи. — А след закуска ще ви покажа в какво прекрасно коледно дърво е превърнал той елхата.
След закуска докторът потайно изчезна някъде, но никой не забеляза отсъствието му, защото всички ахкаха и се възхищаваха на елхата. Тя цялата сияеше, отрупана със златни и сребърни топки, а пламъчетата на нейните свещички грееха във все още тъмната стая. По клоните висяха кутии, опаковани с разноцветна хартия и превързани с панделки във всички цветове на дъгата. След това дойде и Дядо Коледа — един прекрасен и величествен Дядо Коледа, целият облечен в червено, с пухкави бели кожи по качулката и края на дрехата, с дълга бяла брада и очарователно шкембе. Сюзън беше натъпкала цели три възглавници под робата от червено кадифе, която Анн уши за Гилбърт. Шърли най-напред изписка от ужас, но въпреки това отказа да напусне стаята, докато трае тържеството.
Дядо Коледа раздаде подаръците, като придружаваше всеки един от тях с весела кратка реч, произнесена с глас, който звучеше странно познат даже през къдрите на гъстата бяла брада. Накрая, но едва в самия край, тази брада се подпали от свещите и леля Мери Мария най-сетне получи своето удовлетворение, което обаче не й попречи да продължи да мърмори мрачно през целия ден.
— Е, Коледа вече не е онова, което беше в моето детство.
И тя неодобрително погледна подаръка, който малката Елизабет беше изпратила на Анн от Париж — красива бронзова статуетка, репродукция на полуголата Артемида със сребърен лък.
— Що за безсрамна жена пък е тази — сурово попита тя.
— Това е богинята Диана — отвърна Анн и двамата с Гилбърт скришом си размениха усмивки.
— Аха, езическа богиня! Е, това вече е друго нещо, предполагам. Но на твое място, Ани, не бих я държала някъде, където могат да я видят децата. Понякога си мисля, че на тоя свят не е останала и капка скромност и благоприличие. Баба ми — продължи леля Мери Мария с удивителна непоследователност, характерна за повечето нейни забележки, — носеше най-малко три фусти, независимо дали е зиме или лете.
На свой ред леля Мери Мария беше приготвила като подарък за всяко дете по чифт плетени ръкавици, изработени от прежда с ужасен нюанс на пурпурното; Анн получи пуловер, Гилбърт — вратовръзка с цвят на жлъчка, а Сюзън — червена фланелена фуста. Дори Сюзън смяташе червените фланелени фусти за старомодни, но въпреки това любезно благодари на леля Мери Мария. „Някоя бедна вдовица сигурно ще има по-голяма полза от нея — мислеше си тя. — Три фусти, как ли пък не! Лаская се да мисля, че съм почтена жена, но харесвам онова създание със сребърния лък. Може да няма кой знае колко дрехи на гърба си, но ако и моята фигура е такава, няма да има какво да прикривам. А сега май е време да нагледам пълнената пуйка… Макар че едва ли ще е много вкусна без лук.“
Този ден „Ингълсайд“ преливаше от щастие — обикновено, старомодно щастие, въпреки присъствието на леля Мери Мария, която определено не обичаше да вижда хората около себе си щастливи.
— Само бяло месо, моля. („Джеймс, не сърбай така супата, а яж тихо.“) Е, ти не умееш така хубаво да режеш пуйката, както го правеше баща ти, Гилбърт. Той умееше да отреди всекиму точно онова парче от месото, което обича най-много. („А вие, близначките — на възрастните понякога също им се иска да си кажат една-две думи на спокойствие.“) Аз съм възпитавана във времена, когато важеше правилото, че децата трябва да се гледат, но не и да се чуват. Благодаря, Гилбърт, не искам салата. Не ям сурова храна. Да, Ани, ще си взема малко пудинг. Паят с кълцано месо е твърде тежък за стомаха ми.