Анн, с вид на любезна, но скромна домакиня, до този момент успя да запази присъствие на духа. И макар всичко да течеше като по мед и масло, все не я напускаше едно загнездило се дълбоко в нея предчувствие, че тепърва има да се случва нещо ужасно. Заета около посрещането и настаняването на гостите, тя пропусна да забележи промяната в изражението на леля Мери Мария, когато мисис Маршал Елиът й пожела „За много години“. Но когато всички се разположиха около масата, Анн най-сетне осъзна, че леля Мери Мария е всичко друго, но не и поласкана. Лицето й беше пребледняло… Но каквато и да беше причината за промяната в настроението й, тя не пророни дума, докато се хранеха, отговаряйки сухо на зададените й въпроси. Хапна едва-едва от супата и си бодна от немай-къде от салатата; що се отнася до сладоледа, за нея той сякаш изобщо не съществуваше.
Но когато Сюзън постави отпреде й великолепната торта с искрящите свещички, тя си пое въздух като риба на сухо и едва успя да прикрие едно отчаяно хлипане, което мина за потисната кашлица.
— Зле ли ти е, леличко? — извика Анн.
Леля Мери Мария ледено я изгледа.
— Съвсем добре съм си, Ани. Всъщност забележително добре за една старица като мен.
Точно в този умилителен момент изскочиха близначките, носейки помежду си кошница с петдесет и пет чаени рози и насред възцарилото се ледено мълчание я поднесоха на леля Мери Мария с поздрави за рождения ден и най-добри благопожелания. Над масата се надигна хор от одобрителни гласове, но леля Мери Мария не се присъедини към тях.
— Близначките ще ти помогнат да духнеш свещичките, леличко — избъбри неспокойно Анн, — а после… Искаш ли ти да нарежеш тортата?
— Е, още не съм чак толкова немощна, Ани, та мога и сама да си духна свещите.
И леля Мери Мария започна да ги духа една по една с измъчен вид, сякаш по принуда. Със същото изражение после наряза тортата. Накрая постави ножа на масата.
— Аз май доста се изморих, Ани. Една стара жена като мен има нужда да си почине след толкова вълнения.
„Хряс!“, разцепи се тафтената рокля на леля Мери Мария. „Бум!“, падна и се разпиля кошницата с цветя, когато тя профуча край нея. „Щрак!“, отчупи се високото й токче по стълбите към верандата. „Тряс!“, хлопна се вратата на стаята й някъде навътре в къщата.
Втрещените гости все пак изядоха с апетит своите парчета торта, доколкото това им позволяваха обстоятелствата. До самия край на тържеството обаче над масата тегнеше потискаща тишина, нарушавана единствено от мисис Еймъс Мартин, която с отчаяно упорство разказваше за някакъв лекар от Нова Скотия, който убил няколко от пациентите си, като им инжектирал дифтеритни бацили. Останалите обаче, стараейки се да не нарушат добрия тон, не се присъединиха към усилията й „да оживи обстановката“ и се оттеглиха — поне доколкото им позволяваше възпитанието — много скоро след това.
Докараната почти до безумие Анн тутакси отърча в стаята на леля Мери Мария.
— Какво стана, леличко?
— Защо беше необходимо публично да огласяваш моята възраст, Ани? И на всичкото отгоре да поканиш Адела Кари, за да разбере колко стара съм всъщност. Тя е готова да й отрежат едната ръка, само и само да разбере на колко съм години!
— Но, леличко, ние искахме… Ние само искахме…
— И представа нямам каква е била целта ти, Ани. Но за едно съм сигурна — че зад това се крие нещо друго… О, чета в теб като в отворена книга, скъпа Ани, но няма да се ровя за подбудите, а ще оставя всичко на твоята съвест.
— Но, лельо Мери Мария, моята едничка цел беше да ти подаря чудесно тържество за рождения ден… За което ужасно съжалявам.
Леля Мери Мария попи очи с носната си кърпичка и се усмихна самоотвержено.
— Аз, разбира се, ти прощавам, Ани. Но ти сама разбираш, че след подобен добре обмислен и дълго подготвян ход, с цел да нараниш чувствата ми не мога да остана повече под един покрив с теб.
— Леличко, ще повярваш ли, че…
Леля Мери Мария тържествено вдигна тънката си прозрачна ръка с дълги възлести пръсти.
— Нека не обсъждаме повече това — само мир да има, само мир.
Същата вечер Анн и Гилбърт отидоха на концерт, но Анн не успя да му се наслади изцяло. Гилбърт прие случката „съвсем по мъжки“, както би казала мис Корнелия.
— Помня, че открай време е много чувствителна, когато стане въпрос за възрастта й. Татко често я закачаше заради това. Наистина трябваше да те предупредя, но забравих. Е, след като е решила да си ходи, ти пък не се опитвай да я спреш.