И въпреки своята преданост към рода, той с облекчение възкликна: „Какво щастливо избавление!“.
— Тя няма да си тръгне. Де такъв късмет, скъпа госпожо доктор — скептично се произнесе Сюзън.
Този път обаче Сюзън сгреши. Леля Мери Мария си замина още на следващия ден, давайки с пресекващ глас опрощение на всички обитатели на „Ингълсайд“.
— Не вини Ани, Гилбърт — великодушно рече тя. — Аз й опрощавам злоумишлените намерения към мен. Освен това никога не съм била против тя да има тайни от мен, макар че за чувствителен характер като моя… Въпреки всичко аз винаги съм харесвала бедната Ани… — И това произнесено с изнемогващ глас, сякаш ей сега ще се строполи в несвяст. — Виж, Сюзън Бейкър е друга работа. За последен път ти казвам, Гилбърт… Постави Сюзън Бейкър на мястото, което й се полага в този дом.
Отначало никой не повярва, че са извадили такъв късмет. После обаче най-сетне осъзнаха, че леля Мери Мария наистина си е тръгнала, че най-накрая ще могат да се смеят колкото им душа иска, без при това да наранят нечии чувства; ще могат да разтворят широко прозорците, без някой постоянно да се оплаква от течение; ще ядат каквото си пожелаят, без някой да натяква, че любимата им храна причинява рак на стомаха.
„Никога досега не съм отпращала толкова набързо и с охота своите гости — мислеше си с известно чувство на вина Анн. — Затова пък колко е прекрасно отново да остана насаме с мислите си.“
Фъстъка на свой ред трескаво се готвеше за младоженец и щателно четкаше козината си, а в градината разцъфна първият божур.
— Този юни ще бъде наистина прекрасен — предрече Сюзън. — В алманаха пише така. Чакат ни няколко сватби и най-малко две погребения. Не ви ли се струва необикновено, че можем отново на спокойствие да си поемем въздух? И като си помисля само, че едва не ви попречих да организирате тържеството за рождения ден, скъпа госпожо доктор. За сетен път се убеждавам, че наистина има провидение. А вие как мислите, скъпа госпожо доктор, дали докторът ще се зарадва, ако подправя с лук пържолата му тази вечер?
16
— Реших, че трябва да дойда лично тук и да ти обясня всичко за този телефонен разговор, мила — започна мис Корнелия. — Станала е някаква ужасна грешка… О, толкова съжалявам… Братовчедката Сара изобщо не е умряла.
Анн успя да потисне усмивката си и предложи стол на мис Корнелия, за да се разположи до нея на верандата. А Сюзън вдигна очи от колана, който плетеше на една кука за племенницата си Гладис, и съвестно я поздрави:
— Добър вечер, мисис Маршал Елиът.
— Тази сутрин се обадиха от болницата, че е починала в съня си, и аз се почувствах длъжна да те уведомя, тъй като тя беше пациент на доктора. Оказа се обаче, че това била друга Сара Чейз, а братовчедката Сара — безкрайно съм доволна да ти го кажа — си е жива и здрава. Тук наистина е прекрасно, а въздухът е толкова свеж, Анн. Винаги съм казвала, че ако някъде подухва ветрец, то това е в „Ингълсайд“.
— Двете със Сюзън тъкмо се наслаждавахме на очарователната звездна вечер — отвърна Анн, остави настрана розовата рокля от набран муселин, която шиеше за Нан, и кръстоса ръце в скута си. Посещението беше достатъчно извинение, за да помързелува известно време и тя му се зарадва. Днес нито тя, нито Сюзън имаха възможност да си откраднат поне малко свободно време.
Всеки момент щеше да изгрее луната, но мигът преди нейната поява беше още по-прекрасен. Цветовете на оранжевия крем „ярко грееха“ покрай пътеката, а ефирното ухание на орловите нокти прииждаше на талази върху крилете на ленивия вятър.
— Погледнете само това море от макове покрай оградата, мис Корнелия. Тази година двете със Сюзън сме много горди с нашите макове, макар да нямаме никаква заслуга за това. През пролетта Уолтър неволно разсипа там един пакет макови семена и ето ти го резултата. Всяка година се случва по някоя прекрасна изненада като тази.
— Много харесвам маковете, макар да са толкова нетрайни — призна мис Корнелия.
— Живеят само по един ден, затова пък колко са величествени и великолепни през краткото си съществуване — продължи мисълта й Анн. — Не е ли това по-благосклонна орис, отколкото да си ужасна, твърда, сякаш вкочанена циния, която сякаш живее вечно. Това са единствените цветя, с които ние не успяхме да се сприятелим.
— Да не би да колят някого в Долчинката? — попита внезапно мис Корнелия.
И наистина звуците, които се носеха оттам, сякаш идваха от побит на кол човек. Но Анн и Сюзън толкова бяха свикнали с тях, че изобщо не се разтревожиха.