— Аз пък не мога да се отърва от близнаци, явно такава ми е съдбата. Но съм разочарована, че моите никак не си приличат. Вярно, Нан е хубавица с кестенявите си коси и очи, пък и този цвят на кожата… А Ди е любимката на баща си, защото е със зелени очи и червена коса… Червенокоса на масури. Сюзън пази Шърли като зеницата на окото си. Боледувах дълго след раждането и тя се грижеше за него като за собствено дете; нарича го „шоколадово момченце“ и го е разглезила безобразно.
— А той е и толкова мъничък още, че трябва да пристъпяш съвсем внимателно, за да не го събудиш, когато проверяваш дали не се е отвил и да му подпъхнеш завивките — допълни завистливо Дайана. — Джак, както знаеш, е на девет и вече не ми разрешава да го правя. Твърди, че е голям. О, ще ми се децата да не растяха толкова бързо!
— Нито едно от моите все още не е стигнало тази възраст… Макар че откакто Джем тръгна на училище, вече не дава да го водя за ръка, когато вървим през селото — добави с въздишка Анн. — Но тримата с Уолтър и Шърли все още искат да им подпъхвам завивките. Уолтър дори го е превърнал в нещо като ритуал.
— На теб ти е рано още да се тревожиш какво ще стане с тях занапред. Моят Джак е пощурял да става войник като порасне… Войник. Представи си само!
— На твое място не бих се притеснявала. Ще забрави тези увлечения, щом му хрумне нещо ново. Войната е вече минало. Джем щял да става моряк като капитан Джим. Уолтър може би ще бъде поет. Той не е като останалите. Затова пък всички обичат дърветата и обожават игрите в Долчинката, както я наричат. Това е малка долина под „Ингълсайд“ с приказни пътечки и поточе… Иначе съвсем обикновено място за другите хора, но за моите деца е вълшебна земя. Всяко е правило бели, но иначе не са някоя разпасана команда… Става ми радостно само от мисълта, че утре вечер по същото време ще съм отново в „Ингълсайд“ и ще разказвам приказки за лека нощ на моите дечурлига, ще хваля Сюзън за папратите и ще раздавам всекиму според заслугите. Сюзън наистина има лека ръка за папратите. Никой не може да ги отглежда по-добре от нея. Ето защо с чиста съвест мога да я похваля. Затова пък другите й цветя изобщо не приличат на цветя, но никога не бих я наранила, като й го кажа. Сюзън е такава душичка, че не знам какво бих правила без нея. Наистина е прекрасно да си мисля, че се прибирам у дома, а в същото време ми е тъжно да напусна „Грийн Гейбълс“. Толкова е красиво тук… С Марила… И теб. Нашето приятелство винаги е било нещо изумително, Дайана.
— Така е… И ние винаги… Искам да кажа… Никога не бих могла да се изразявам като теб, Анн. Но ние още държим на „вярната клетва и дадената дума“, нали така?
— И така ще бъде до края.
Ръката на Анн намери дланта на Дайана. Дълго време седяха мълчаливо. Чувствата им бяха твърде силни, за да ги изразят в думи. Останаха така чак докато сенките на здрача не се проснаха върху тревата, цветовете и зеления килим на далечните поляни. Слънцето клонеше към залез, сиво-розовите ивици в небето станаха по-плътни и постепенно изчезнаха зад дърветата. Пролетният здрач покри градината на Хестер Грей, където отдавна вече никой не се разхождаше. Червеношийките изпълваха вечерния въздух с подсвирквания, подобни на музика от флейта. Една голяма звезда изплува над старите черешови дървета.
— Първата звезда винаги изглежда като някакво чудо — замечтано каза Анн.
— Мога да седя така безкрай — допълни Дайана.
— С мен е същото, но в края на краищата ние само се преструвахме на петнайсетгодишни. Време е да си спомним за грижите около семействата. Боже, как ухае този люляк! Хрумвало ли ти е, Дайана, че има нещо… не съвсем прилично в аромата на люляковите цветове? Гилбърт винаги се смее на тази моя приумица; той ги харесва, но на мен те ми нашепват за нещо твърде изкусително.
— Мирисът им е твърде силен, за да си ги сложиш в стаята, така мисля аз — отсече Дайана. Тя вдигна чинията с останките от шоколадовия кейк, хвърли й изпълнен с копнеж поглед, тръсна глава и я върна в кошницата с изражението на човек, който прави огромна саможертва.
— Няма ли да е забавно, Дайана, ако на връщане към дома срещнем самите себе си, само че петнайсетгодишни, как тичаме по Алеята на влюбените?
Дайана потръпна леко.
— Не-е-е, едва ли ще е забавно, Анн. Не съм забелязала кога е станало толкова тъмно. На дневна светлина приемам с охота всякакви фантазии, но сега…
Тихо тръгнаха обратно, вървяха мълчаливо рамо до рамо обратно по пътеката; зад тях залезът беше подпалил старите хълмове и незабравима любов гореше в сърцата им.