Луси М. Монтгомъри
Анн от къщата на върбите
Първата година
1
Писмо от Анн Шърли, бакалавър на историко-филологическите науки, директор на гимназията в Съмърсайд до Гилбърт Блайт, студент по медицина в колежа Редмънд, Кингспорт
„Уинди Уилоус“1
Уличка на привиденията
Съмърсайд
Остров Принц Едуард
Понеделник, 12 септември
Най-скъпи мой,
Не е ли това най-страхотният адрес! Чувал ли си нещо по-възхитително? Името на новия ми дом е „Уинди Уилоус“ и аз го обичам. Обичам и Уличката на привиденията, която всъщност не съществува. Би трябвало да се нарича улица „Трент“, но никога не я наричат така, освен в редките случаи, когато я споменават в „Седмичен куриер“ — а и тогава хората се споглеждат и се питат: „Това пък къде е?“. Тя си е просто Уличката на привиденията, макар и да не мога да ти обясня защо. Вече разпитвах Ребека Дю, но тя ми каза само, че винаги си е била Уличка на привиденията, и че от дълги години разправят, че е обитавана от духове, но пък тя самата никога не била виждала тук нещо по-страшно от самата себе си.
Аз обаче не бива да продължавам така. Още не съм ти представила Ребека Дю. Но ще я опознаеш, о, да, ще я опознаеш! Отсега предвиждам как Ребека Дю ще присъства надълго и широко в бъдещата ни кореспонденция.
Здрачина е, скъпи. (Между другото, нали „здрачина“ е прекрасна дума? Харесва ми повече от „здрач“. Звучи така кадифено и призрачно и… и… здрачно.) През деня принадлежа на света; нощем — на съня и вечността. Но по здрачина съм свободна и от двете и принадлежа единствено на себе си… и на теб. И ще посвещавам тези часове на писмата си до теб. Макар че това писмо няма да е любовно. Перото ми скърца, а не умея да пиша любовни писма нито със скърцащо, нито с прекалено остро, нито пък с изхабено перо. Значи, такива писма ще получаваш от мен единствено когато имам точно такова перо, каквото е нужно. Между другото ще ти разкажа за новото ми жилище и неговите обитатели. Толкова са мили, Гилбърт!
Пристигнах вчера да си търся квартира. Госпожа Рейчъл Линд дойде с мен уж да пазарува, а всъщност, убедена съм, да ми избере подходяща квартира. Въпреки че съм завършила историко-филологическия факултет и имам бакалавърска степен, за госпожа Линд все още съм неопитно девойче, което трябва да бъде водено за ръка, напътствано и наглеждано.
Пристигнахме с влака и… О, Гилбърт, случи ми се нещо ужасно смешно! Нали знаеш, винаги ми се случват най-неочаквани приключения — сякаш просто ги привличам. Точно така и стана.
Тъкмо когато влакът взе да спира на гарата, аз се изправих и се наведох да вдигна куфара на госпожа Линд — тя щеше да прекара неделята у приятели в Съмърсайд — и здравата ударих кокалчетата на пръстите си в някакво, както ми се стори, излъскано облегало на седалка. Само след секунда получих такъв злобен удар през пръстите, че едва не изревах. Гилбърт, онова, което бях взела за облегало на седалка, се оказа плешивата глава на някакъв мъж, който ме зяпаше свирепо, очевидно току-що пробуден. Аз гузно се извиних и възможно най-бързо се изнизах от влака. Госпожа Линд бе ужасена, а кокалчетата на пръстите още ме болят.
Не очаквах да имам проблеми с намирането на квартира. Знаех, че през последните петнадесет години различните директори на гимназията са живели у някоя си госпожа Том Прингъл. Но по незнайни причини тя изведнъж се оказа уморена „да бъде притеснявана“ и не пожела да ме приеме. На още няколко подходящи места си намериха учтиво извинение. Други няколко места не бяха подходящи. Цял следобед бродихме из града, сгорещени, уморени, печални и с главоболие — поне аз от отчаяние бях готова да се откажа. И точно тогава просто изникна Уличката на привиденията!
Минахме да навестим госпожа Брадок, стара приятелка на госпожа Линд, и тя ни каза, че смята, че „вдовиците“ можели да ме приемат.
— Чух, че търсят наемател, за да плащат на Ребека Дю. Ако не получават малко пари допълнително, вече не могат да си позволяват да задържат Ребека. А ако Ребека напусне, кой ще дои старата им червена крава?
Госпожа Брадок ме изгледа строго, сякаш си помисли, че би следвало аз да доя червената крава, но дори да се бях заклела, че мога, пак нямаше да ми повярва.
— За кои вдовици говориш? — попита госпожа Линд.
— Ами за леля Кейт и леля Чати — каза госпожа Брадок, сякаш всички, дори и един невеж бакалавър на историко-филологическите науки, бяха длъжни да ги познават. — Леля Кейт е госпожа Амейза Маккумър, вдовицата на капитана, а леля Чати е госпожа Линкълн Маклийн, просто вдовица. Но всички им викат „лелите“. Живеят на края на Уличката на привиденията.