(Няколко страници се пропускат, тъй като перото на Анн очевидно не е било нито прекалено остро, нито изхабено, нито скърцащо.)
Седя си до прозореца в кулата и гледам как дърветата отвън махат към кехлибареното небе, а зад тях се вижда пристанището. Снощи си направих прекрасна самотна разходка. Наистина трябваше да отида някъде, понеже в „Уинди Уилоус“ всичко беше доста печално. Леля Чати плачеше в дневната, защото чувствата й били наранени, леля Кейт плачеше в спалнята си поради годишнината от смъртта на капитан Амейза, а Ребека Дю плачеше в кухнята по причина, която не можах да открия. Не бях виждала Ребека Дю да плаче. Но когато тактично се опитах да разбера какво се е случило, тя ми се нацупи като малко дете — не можело ли човек да си поплаче на спокойствие, щом му се плаче?… Тъй че се изнизах, като я оставих да се наплаче.
Излязох и тръгнах надолу към пристанището. Във въздуха се носеше чудесен аромат на октомврийски хлад, примесен с възхитителния мирис на току-що изорани нивя. Вървях, вървях, вървях, додето здрачът се превърна в лунна есенна вечер. Бях сама, но не и самотна. Поговорих си с неколцина въображаеми приятели и съчиних толкова много епиграми, че се удивих от самата себе си. Просто не можех да не се възхитя от себе си, въпреки грижите, които ми създава родът Прингъл.
Само като се сетя за рода Прингъл, направо ми иде да вия. Колкото и да не ми се ще да си призная, нещата в съмърсайдската гимназия не вървят особено добре. Вече не се съмнявам, че против мен е организиран цял заговор.
Първо, нито едно дете от рода Прингъл или полу Прингъл никога не пише домашните си работи. И няма никакъв смисъл да се обръщам към родителите — те винаги са любезни и учтиви, но уклончиви. Убедена съм, че всички ученици извън рода Прингъл ме харесват, но Прингъловият вирус на неподчинението подкопава морала в цялата класна стая. Една сутрин намерих бюрото си преровено из дъно. И, естествено, никой не знаеше кой го е сторил. На следващия ден пак никой не можа или не пожела да каже кой е оставил отгоре кутията, от която, щом я отворих, изхвръкна една изкуствена змия. Но всяко Прингълче в училището звучно ми се изсмя в лицето. Предполагам, че съм изглеждала доста уплашена.
Джен Прингъл през ден закъснява за час, и винаги си има по някаква безспорно неопровержима причина, която ми поднася учтиво, но с дръзко присвити устни. И под носа ми прехвърля бележчици из цялата класна стая. Днес, като си обличах палтото, намерих в джоба си обелена глава лук. Много ми се ще да го заключа това момиче на хляб и вода, докато не се научи как да се държи.
Но най-лошото от всичко до ден-днешен бе моята карикатура, която открих една сутрин на черната дъска, нарисувана с бял тебешир и с огненочервена коса. Всички отричаха да са я рисували, Джен също, но аз си знаех, че единствено тя от целия клас умее да рисува така. Беше нарисувана наистина добре. Носът ми, който, както знаеш, цял живот е бил единствената ми гордост и радост, бе нарисуван изгърбен, а устата ми беше уста на вкисната стара мома, цели тридесет години преподавала в училище, пълно с Прингълчета. И все пак това бях аз! Нощес се събудих в три часа и този спомен дълго ме терза. Не е ли странно, че нощно време се терзаем повече от унизителните, отколкото от злобните неща?
Какви ли не ги разправят. Обвиняват ме, че съм „подценила“ контролната работа на Хети Прингъл, само защото е от рода Прингъл. Била съм се надсмивала над децата, когато правят грешки. (Е, изсмях се, наистина, когато Фред Прингъл даде определение за центурион като за „мъж, живял сто години“. Просто не можах да се сдържа.)
Джеймс Прингъл твърди, че „в това училище няма никаква дисциплина, изобщо никаква дисциплина“. И навсякъде се е пуснала мълвата, че съм „намерено дете“.
И другаде започнах да се сблъсквам с цялата неприязън на рода Прингъл. Съмърсайд изглежда е в ръцете им не само в образователно, но и в социално отношение. Нищо чудно, че ги наричат „кралската фамилия“. Миналия петък не бях поканена на пикника на Алис Прингъл. А когато госпожа Франк Прингъл даде прием с чай в помощ на някакъв проект за църквата (както ме уведоми Ребека Дю, дамите възнамерявали да „построят“ ново кубе!), от всички девойки, принадлежащи към презвитерианската църква, единствено на мен не ми предложиха да сервирам на някоя от масите. Казват, че съпругата на новия пастор искала да ме покани да пея в хора, но я предупредили, че ако го направи, всички от рода Прингъл щели да се откажат. А това значи хорът да остане в толкова малък състав, че просто да не може да съществува.