— Това ще е краят на всичко, госпожице Шърли — изхълца тя.
— Да се надяваме, миличка, че това е само началото — весело отвърна Анн.
Но и тя се чувстваше съкрушена. Бащата на малката Елизабет и дума не писа в отговор на писмото й. Или писмото изобщо не бе стигнало до него, или пък не му пукаше… Но какво щеше да стане с Елизабет? И сега, в самото й детство, нещата бяха достатъчно зле. А какво ли щеше да бъде от сега нататък?
„Ония две стари дами ще я тиранизират до смърт“ — бе казала Ребека Дю. И Анн усещаше, че в тази забележка има повече истина, отколкото елегантност…
А Елизабет си знаеше, че е „тиранизирана“. И най-възмутителното беше, че и Жената я тиранизира. Разбира се, и държанието на Баба не й харесваше, но неохотно се съгласяваше, че една баба все пак навярно има право да те тиранизира. Но какво право има Жената?! На Елизабет все й се искаше да я попита за това очи в очи. Е, някой ден наистина щеше да го направи — когато настъпи голямото Утре. И, боже мой, с какво удоволствие щеше да види физиономията, която ще направи Жената!
Баба никога не пускаше малката Елизабет да се разхожда самичка. Казваше, че се бояла да не я отвлекат цигани — някога, преди четиридесет години, отвлекли едно дете. На Острова вече рядко идваха цигани, и малката Елизабет усещаше, че това е само извинение. Пък и какво я интересува Баба ще я отвлекат ли, или не? Елизабет си знаеше, че и Баба, и Жената изобщо не я обичат. Когато можеха, никога не се обръщаха към нея по име — все я наричаха „детето“. А Елизабет така мразеше да я наричат „детето“ точно както биха говорили за „кучето“, или пък за „котката“, ако имаше такива… Но когато Елизабет протестира против това, лицето на Баба стана мрачно и затворено, и малката Елизабет бе наказана за „безочието“ си, а Жената гледаше отстрани, много доволна! Малката Елизабет често се питаше защо ли Жената я мрази. Защо някой трябва да те мрази, когато си толкова мъничка? Заслужила ли си го?! Малката Елизабет не можеше да знае, че родната й майка, чийто живот бе отнела без да иска, е била любимката на тази зловредна старица. Пък и да знаеше, не би могла да разбере какви изопачени форми може да приеме осуетената й любов.
Малката Елизабет ненавиждаше мрачния, но великолепен дом „Евъргрийнс“. Всичко в него й изглеждаше чуждо, макар и цял живот да бе живяла там. Но след като госпожица Шърли дойде в „Уинди Уилоус“, всичко се промени като по някаква магия, и малката Елизабет заживя в един романтичен свят. Накъдето и да погледнеше, навсякъде виждаше само красота. За щастие, Баба и Жената не можеха да й попречат да вижда тази красота. Но Елизабет не се и съмняваше, че биха опитали, стига да можеха… Кратките разходки по червеното вълшебство на пътя към пристанището, на които така рядко я пускаха с госпожица Шърли, бяха най-хубавото нещо в безрадостния й живот. Обичаше всичко, което виждаше. Далечният фар, боядисан на странни червени и бели пръстени, неясните синкави брегове, сребристосините вълни, броениците от светлини, които проблясват във виолетовия здрач — всичко, всичко й доставяше радост до болка!… Ами пристанището? Ами мъгливите острови и блестящите залези… Елизабет всяка вечер заставаше до прозореца на мансардната си стаичка и ги съзерцаваше над върховете на дърветата. Наблюдаваше корабите под изгрева на луната — корабите, които се завръщат, корабите, които никога нямаше да се завърнат… И така жадуваше да се качи на някой от тях и да замине към Острова на Щастието — ония кораби, които никога не се завръщаха, оставаха там, където винаги е голямото Утре.
А онзи тайнствен червен път отиваше все по-нататък, чак крачетата я сърбяха да тръгне по него. Къде ли щеше да я отведе? Понякога Елизабет си мислеше, че ако не разбере, направо ще се пръсне. Когато дойде наистина голямото Утре, тя ще тръгне по него и навярно ще открие свой собствен остров, където двете с госпожица Шърли ще могат да си живеят самички, и където Баба и Жената никога няма да могат да стигнат. Те и двете не понасят водата, и за нищо на света не биха стъпили в лодка… Малката Елизабет обичаше да си представя как им се надсмива, застаряла на своя остров, докато те напразно й се заканват откъм сушата…
— Тук е голямото Утре! — щеше да им се присмее тя. — Вече не можете да ме хванете! Вие оставате там.