Само колко забавно щеше да бъде! Как щеше да се радва да види физиономията на Жената!
И тогава, към края на юни, една вечер стана нещо направо изумително. Госпожица Шърли обяви пред госпожа Камбъл, че на следния ден трябва да изпълни някаква поръчка на остров Летящия облак — да се срещне с някоя си госпожа Томпсън, председател на Комитета по възстановяване към Дамското благотворително дружество, та не би ли могла да вземе Елизабет със себе си? Баба се съгласи, намусена, както обикновено (Елизабет никога не можеше да разбере защо изобщо се съгласява, тъй като не знаеше нищичко за ужаса на рода Прингъл от дребното сведение, с което разполагаше госпожица Шърли), но все пак се съгласи.
— Щом приключа на остров Летящия облак, ще се спуснем чак до пристанището — прошепна Анн.
Малката Елизабет си легна така възбудена, че не очакваше и да мигне. Най-после щеше да се отзове на съблазънта на пътя, който така отдавна я зовеше! Въпреки възбудата си, тя съзнателно извърши малкия си ритуал преди лягане. Сгъна дрешките си, изми си зъбите, разреса златистите си коси — вярно, доста хубави, макар и не чак така красиви и медноруси като на госпожица Шърли, но вълнисти, с леко накъдрени кичури покрай ушите. А какво не би дала да има коси като на госпожица Шърли!
Преди да се пъхне в леглото, малката Елизабет отвори едно от чекмеджетата на високия, полиран старинен черен скрин, и изпод купчината носни кърпички измъкна грижливо скрита снимка — снимката на госпожица Шърли, която лично бе изрязала от едно извънредно издание на „Седмичен куриер“. Заснет бе целият учителски състав на гимназията.
„Лека нощ, скъпа моя госпожице Шърли!“
Целуна снимката и я върна в скривалището й. После се мушна в леглото и се сгуши под завивките, тъй като юнските нощи бяха прохладни, а бризът откъм пристанището — направо пронизващ. Всъщност, тази вечер беше нещо повече от бриз — свистеше, фучеше, виеше, блъскаше, и Елизабет знаеше как ще започнат да се мятат вълните в пристанището под лунната светлина. Колко забавно би било да се прокрадне там под луната! Но това можеше да го направи едва в голямото Утре.
Къде ли се намираше остров Летящия облак? Какво име само! Пак от голямото Утре. Влудяващо беше да си така близо до голямото Утре, а да не можеш да стигнеш до него. Ами ако до утре този вятър докара някой дъжд? Елизабет знаеше, че никога няма да я пуснат, ако вали.
Тя седна в леглото, събра длани като за молитва и прошепна:
— Мили Боже, не обичам да ти се бъркам, но нали можеш да се погрижиш утре времето да е хубаво? Моля ти се, мили Боже!
Следобедът на другия ден се оказа великолепен, и когато двете с госпожица Шърли излизаха от оня неин дом на скръбта, малката Елизабет се почувства, като че ли се измъква от някакви невидими окови. Пое дъх дълбоко и свободно, напук на Жената, която се мръщеше подир тях иззад прозореца на парадния вход. Божествено бе да се разхождаш по белия свят заедно с госпожица Шърли! С нея винаги беше чудесно да си насаме. Какво ли ще да прави, когато госпожица Шърли си замине?… Малката Елизабет решително прогони тази мисъл — не искаше да си проваля деня. А може би — едно голямо „може би“! — двете с госпожица Шърли щяха да влязат в голямото Утре още днес следобед, и никога вече нямаше да се разделят… Малката Елизабет искаше само тихичко да върви към оная синева в края на света и да попива красотата край себе си. Всеки завой, всяка чупка на пътя й разкриваха нови красоти. А този път непрекъснато завиваше и правеше чупки, следвайки извивките на рекичката, появила се сякаш отникъде.
От двете страни на пътя имаше ливади с лютичета и здравец. Дочуваше се бръмчене на пчели. От време на време прекосяваха млечни пътечки от маргаритки. В далечината Протокът им се усмихваше със сребърните си вълни. Водите на пристанището бяха като от коприна. Малката Елизабет го харесваше повече така, отколкото като от избледнял сатен. Вдишваха дълбоко ветровития въздух. Как нежен беше вятърът — мъркаше край тях, сякаш ги подканя да вървят все по-нататък.
— Не е ли хубаво да вървиш така по вятъра? — рече малката Елизабет.
— По този мил, приветлив, ароматен вятър… — промълви Анн, но го каза повече на себе си, отколкото на Елизабет. — Такъв си мислех някога, че е мистралът. Поне така ми звучеше думата „мистрал“. И бях ужасно разочарована, когато открих, че това е един груб и неприветлив вятър.
Елизабет не я разбра много добре — не беше и чувала за мистрала. Но музиката на любимия глас й беше достатъчна, самите небеса й се радваха… Разминаха се с един моряк със златни обеци — в голямото Утре човек очаква да види тъкмо някоя такава личност — и той им се усмихна. Елизабет се сети едно стихче от химн, който бяха учили в Неделното училище: „А ниските хълмове ликуват от всички страни…“. Дали човекът, написал тия думи, е виждал някога хълмове като ония сините, там над пристанището?