— Мисля, че този път извежда право при Господ — замечтано каза тя.
— Навярно — отговори Анн. — Навярно всички пътища извеждат там, малка Елизабет. Тук май трябва да завием. Трябва да стигнем ей до оня остров — това е Летящия облак.
Летящия облак беше продълговато, тясно островче на около четвърт миля от брега. Малката Елизабет цял живот бе мечтала да си има остров, с малко заливче и сребрист пясък…
— А как ще стигнем до него?
— С онази лодка — отвърна госпожица Шърли и вдигна веслата на лодчицата, привързана към едно надвиснало дърво.
Госпожица Шърли умееше да гребе. Имаше ли нещо, което госпожица Шърли да не умее да прави?… Стигнаха на острова. Той се оказа вълнуващо място, където всичко може да се случи. Стига, разбира се, да бяха в голямото Утре — подобни острови се срещаха единствено в голямото Утре. Просто нямаха място в скучното днес.
Дребничката прислужница, която им отвори, уведоми Анн, че госпожа Томпсън беряла диви ягоди чак в другия край на острова. Значи на този остров растат дори диви ягоди!
Анн отиде да потърси госпожа Томпсън, и остави малката Елизабет да я изчака в дневната — стори й се, че детето се е поуморило след необичайно продължителната разходка и има нужда от почивка. Малката Елизабет не смяташе така, но за нея и най-малкото желание на госпожица Шърли беше закон.
Стаята беше хубава. Навсякъде имаше цветя, през прозорците нахлуваше морският бриз. На Елизабет много й хареса огледалото на полицата над камината: така красиво отразяваше стаята, а през отворения прозорец — и част от пристанището, и хълма над него, и Протока…
Влезе някакъв мъж. За миг Елизабет се обърка и ужаси. Циганин ли беше? Не приличаше на циганите от нейните представи, но все пак никога не беше виждала цигани на живо. Дали пък не беше? После, с някакъв проблясък на интуиция, реши, че все пак няма нищо против той да я отвлече. Харесваше й. Харесваха й зеленикавокафявите му очи, къдравата му кестенява коса, ъгловатата му брадичка, дори усмивката му. Защото той се усмихваше.
— Коя си пък ти? — попита той.
— Аз… Аз съм си аз — заекна Елизабет, все още пообъркана.
— О, със сигурност — предполагам, че си се явила от вълните, дошла си през дюните, и никой смъртен не знае името ти.
Елизабет усети, че й се присмива, но не се разсърди. Всъщност, дори й хареса. Но отговори малко официално:
— Казвам се Елизабет Грейсън.
Настана тишина. Много странна тишина. Мъжът я изгледа, без да каже и дума. После учтиво я покани да седне.
— Чакам госпожица Шърли — обясни тя. — Тя отиде да говори с госпожа Томпсън за вечерята на Дамското благотворително дружество. А като се върне, ще тръгнем към края на света. Нали нямате идеята да ме отвличате, господин мъж?…
— Разбира се, че я имам. Но междувременно можеш да се настаниш удобно, а аз ще вляза в ролята на домакин. Какво ще кажеш за нещо освежително? Навярно котката на госпожа Томпсън все нещичко е донесла.
Елизабет седна. Почувства се странно щастлива, сякаш си беше у дома.
— Мога ли да получа точно каквото поискам?
— Определено.
— Тогава — победоносно каза Елизабет, — бих искала сладолед с ягодово сладко.
Мъжът позвъни и даде поръчката. Да, това несъмнено трябва да е голямото Утре — в голямото Днес сладоледът с ягодово сладко не се появяваше по такъв вълшебен начин, независимо дали има котки, или не!
— Да оставим една порция и за твоята госпожица Шърли — предложи мъжът.
Веднага се сприятелиха. Мъжът не приказваше много-много, само непрестанно я оглеждаше. По лицето му бе изписана нежност, каквато Елизабет не бе виждала на ничие друго лице досега — дори на лицето на госпожица Шърли. Чувстваше, че той я обича. И знаеше, че и тя го обича.
Най-сетне той погледна през прозореца и се изправи:
— Мисля, че е време да вървя. Виждам, че твоята госпожица Шърли се задава по пътеката, тъй че няма да останеш самичка.
— Няма ли да изчакате, за да се запознаете с госпожица Шърли? — попита Елизабет и облиза последното сладко от лъжичката (Божичко, Баба и Жената направо ще умрат от ужас, ако могат да я видят!).