— Не сега — отвърна мъжът.
Елизабет разбра, че той няма никакво намерение да я отвлича, и изпита някакво странно, необяснимо разочарование.
— Довиждане и благодаря — вежливо каза тя. — Много е хубаво тук, в голямото Утре.
— Голямото Утре?
— Тук е голямото Утре — обясни Елизабет. — Винаги ми се е искало да стигна до там, и ето, вече стигнах.
— А, разбирам. Е, съжалявам, но трябва да ти кажа, че голямото Утре не ме интересува особено. На мен ми се иска да се върна в голямото Вчера.
На малката Елизабет й дожаля за него. Как може да е така нещастен? Как може да е нещастен човек, който живее в голямото Утре?…
Докато гребяха към брега, Елизабет с копнеж се взираше назад към остров Летящия облак. Измъкнаха се от смърчовете, прорасли по брега, и тя се обърна да погледне за сбогом. В същия миг иззад завоя излетя тежка каруца. Каруцарят явно бе изгубил контрол над конете.
Елизабет чу само писъка на госпожица Шърли…
13
Стаята странно кръжеше, мебелите се накланяха и подскачаха, а леглото… Как така се намери в леглото? През вратата тъкмо излизаше някакъв човек с бяла шапка… Каква врата? Как странно се върти главата й! Отнякъде се чуваха гласове… приглушени гласове. Не можеше да види кой говори, но някак разбра, че това са госпожица Шърли и мъжът.
Какво казваха те? Елизабет дочуваше отделни изречения сред неясното мърморене.
— Наистина ли сте вие? — възбудено прозвуча гласът на госпожица Шърли.
— Да… вашето писмо… уверете се сама… преди да се появя при госпожа Камбъл… Летящия облак… лятната къща на нашия генерален директор…
Да можеше само тази стая да застане мирно! Наистина, в голямото Утре нещата се държаха много особено. Само да можеше да извърне глава и да види кой говори… Елизабет продължително въздъхна.
Тогава те се приближиха към леглото — госпожица Шърли и мъжът: госпожица Шърли — напрегната и пребледняла като платно, сякаш е преживяла нещо ужасно, но с някакво вътрешно излъчване, което сякаш беше част от златната светлина на залеза, внезапно заляла стаята. Мъжът се усмихна, и Елизабет почувства колко много я обича. Но двамата криеха някаква тайна, някаква мила и скъпа тайна, и тя щеше да я разбере, щом научи езика на голямото Утре.
— По-добре ли си, миличка? — попита госпожица Шърли.
— Да не съм се разболяла?
— Блъсна те един впряг побягнали коне, долу на главния път — обясни госпожица Шърли. — А аз… не успях да дотичам. Мислех… мислех, че ще умреш. Веднага те докарах с лодката дотук, и твоят… този господин позвъни за лекар и медицинска сестра.
— Ще умра ли? — попита малката Елизабет.
— Не, миличка, не. Малко си замаяна, но скоро ще се оправиш… Елизабет, миличка, а това е твоят татко.
— Татко е във Франция. Да не би и ние да сме там? — Елизабет не би се учудила и на това. Та нали беше в голямото Утре? Освен това още й се виеше свят.
— Татко е тук, сладка моя. — Гласът му бе така възхитителен — само заради него човек можеше да го обикне. Той се наведе и я целуна. — Дойдох да те взема. И вече никой няма да ни раздели.
Жената с бялата шапка влезе отново. Елизабет усети, трябва да довършат разговора си, преди тя да се е приближила.
— Заедно ли ще живеем?
— Да, и този път завинаги — каза татко.
— А Баба и Жената с нас ли ще живеят?
— Не, те не!
Златната светлина на залеза започна да избледнява, а и сестрата ги изгледа малко неодобрително. Но Елизабет вече не я беше грижа за нищо.
— Най-сетне открих голямото Утре — промълви тя, докато сестрата извеждаше татко и госпожица Шърли.
— А аз открих съкровище, което дори не съм знаел, че притежавам — призна татко, когато сестрата затвори вратата зад него. — Никога няма да мога да ви се отблагодаря за онова писмо, госпожице Шърли.
„И така, тайнственият път на малката Елизабет все пак я изведе и до щастието, и до края на стария й свят“ — писа Анн на Гилбърт същата вечер.
14
„Уинди Уилоус“
Уличката на привиденията
(За последен път!)
27 юни
Най-скъпи мой,
Достигнах следващия завой на пътя. Достатъчно писма ти писах през последните години тук, от тази стаичка в кулата. Това, предполагам, е последното, което ти пиша за дълго, дълго време. Защото след него вече няма да имаме нужда от писма. Още само броени седмици, и ще си принадлежим един на друг завинаги. И ще сме заедно. Помисли си само — заедно! Ще разговаряме, ще се разхождаме, ще се храним, ще мечтаем, ще правим планове заедно, ще делим чудесните мигове, ще създаваме нашия Дом на мечтите! Нашият дом! Нали звучи „тайнствено и чудесно“, Гилбърт? Цял живот съм градила къщи мечти, и най-сетне е време една от тях да се превърне в действителност. Колкото до това с кого искам да деля своя Дом на мечтите… Ще ти кажа на куково лято!