В началото тези три години ми се струваха безкрайни, а как отлетяха… Е, като изключим враждата с рода Прингъл през първите няколко месеца, все пак бяха щастливи години — животът течеше като златна река. Дори тази стара вражда ми изглежда като сън. Сега вече те ме харесват заради самата мен, и изобщо са забравили, че са ме мразили. Ето, вчера Кора Прингъл ми донесе букет рози, увит в лист хартия, на който беше написано: „На най-милата учителка в целия свят“. Представи си само, и това от една Прингъл!
А Джен е направо безутешна, задето напускам. Ще следя развитието й с интерес — тя е брилянтна, но и доста непредсказуема. В едно съм убедена: животът й ще бъде необикновен. Ненапразно толкова прилича на Беки Шарп.
Луис Алън заминава за Макгил. Софи Синклер отива в Кралската школа, а после възнамерява да учителства, докато събере достатъчно пари за Драматичната школа в Кингспорт. Майра Прингъл наесен ще „навлиза в обществото“. Толкова е красива, че няма да е съществено, ако не разпознае миналото несвършено причастие, щом го срещне на улицата.
А от другата страна на обраслата с лозници порта вече няма мъничка съседка. Малката Елизабет напусна завинаги тази безрадостна къща и замина за своето Голямо Утре. Ако останех в Съмърсайд, сърцето ми щеше да се къса — така щеше да ми липсва. Но сега съм доволна, че Пиърс Грейсън я отведе със себе си. Нямало да се връща в Париж, щели да живеят в Бостън. На раздяла Елизабет плака горчиво, но с баща си е толкова щастлива, че сълзите й със сигурност много скоро ще пресъхнат. Госпожа Камбъл и Жената доста се нацупиха от цялата история и стовариха върху мен цялата вина — вина, която аз приемам с радост и без разкаяние.
— Тук тя поне имаше дом — величествено ми заяви госпожа Камбъл.
„Да, в който не чу нито една блага дума!“ — допълних аз наум, но не й го казах.
— Мисля, че от сега нататък цял живот ще съм Бети, мила ми госпожице Шърли — бяха последните думи на Елизабет. — Само понякога, когато ми домъчнее за вас, само тогава ще ставам Лизи.
— Да не си посмяла да ставаш Лизи! В никакъв случай! — извиках аз подир колата.
Изпращахме си въздушни целувки, докато се изгубихме от поглед, и аз се прибрах в стаичката си в кулата със сълзи на очи. Толкова е мила! Такова златно сърчице! Прилича на малка еолова арфа — безкрайно чувствителна и към най-лекия полъх на приятелство, който срещне по пътя си… Такова изживяване беше за мен да станем приятелки. Надявам се Пиърс Грейсън да разбира каква дъщеря има, все си мисля, че го разбира. Така признателен и разкаян изглеждаше:
— Не бях и осъзнал, че тя вече не е бебе. И в каква безрадостна среда живее! Хиляди пъти ви благодаря за всичко, което направихте за нея.
Като прощален подарък дадох на малката Елизабет нашата карта на Вълшебната страна.
Жал ми е, че напускам „Уинди Уилоус“. Е, вече се поуморих да живея все на път, но тук ми харесваше. Обичах прохладните утрини край прозореца, обичах царственото легло, в което вечер направо се възкачвах; и пухкавата си възглавница, и всички ветрове, преминали оттук… Боя се, че никога вече ветровете няма да ми станат такива приятели, каквито бяха тук. Пък и никога вече няма да имам стая, от която да мога да гледам и изгрева, и залеза.
Край с „Уинди Уилоус“. Край на тези три години. При това все пак спазих обещанията, които дадох. Никога не издадох пред леля Кейт тайника на леля Чати, нито тайното им мазане с кисело мляко.
Мисля, че и трите съжаляват, задето си заминавам, и ми е драго, че е така. Как ли щях да живея с мисълта, че са се радвали да си отида? Или че няма да им липсвам поне мъничко… Ребека Дю цяла седмица готви най-любимите ми ястия. Дори на два пъти — цели два пъти! — жертва по десет яйца, за да направи „ангелския“ сладкиш! И все сервира в китайския порцелан, като „за пред гости“. Очите на леля Чати се навлажняват, само като спомена за заминаването си. Дори Дъсти Милър ме гледа някак с укор, щом приседне на лапи край мен.
Миналата седмица получих дълго писмо от Катрин. Дарбата й да пише писма е направо невероятна. Получила е служба като частна секретарка на някакъв депутат, който се „разхождал“ по земното кълбо. Толкова забавно звучи това „да се разхождаш по земното кълбо“! Все едно някой да предложи: „Я да се разходим до Египет“, едва ли не „Я да идем до Шарлоттаун“ — и (представяш ли си само?!) да тръгне пеша! Но на Катрин този живот май ще й допадне.