Катрин е, мисля, към двадесет и осем, макар и да изглежда на тридесет и пет. Казаха ми, че хранела надеждата да я изберат за директор и смятам, че не възприема моя избор, още повече, че съм значително по-млада от нея. Тя е добър учител, макар и малко тиранична, но никой не я обича. Това обаче изобщо не я засяга! Тя явно няма приятели и близки. Живее под наем в някаква мрачна къща на Темпъл стрийт, облича се ужасно безвкусно, не излиза никъде и твърдят, че била страшен скъперник. Много е язвителна, учениците й направо се страхуват от хапливите й забележки. Разправят, че когато свъсела гъстите си черни вежди и заговорела присмехулно, децата в класа й направо изпадали в истерия. Де да можех и аз така да въздействам на рода Прингъл! Но всъщност не бих желала да властвам със силата на страха като нея. Искам учениците ми да ме обичат.
Въпреки че явно няма никакви проблеми да държи децата в подчинение, тя постоянно изпраща горе при мен по няколко от тях, най-вече Прингълчета. Знам, че го прави нарочно. До болка съм сигурна, че тя е във възторг от моите затруднения и че много би се радвала да види падението ми.
Ребека Дю разправя, че с Катрин никой не можел да се сприятели. Вдовиците на няколко пъти я канили на вечеря в неделя — добрите душици, те винаги канят самотниците, при това все на най-вкусната пилешка салата — но тя нито веднъж не дошла. Най-сетне се отказали, понеже, както обича да казва леля Кейт, „всяко нещо си има граници“.
Някои казват, че била извънредно остроумна и че умеела да пее и рецитира — „да декламира“, според Ребека Дю — но никога не го правела. Веднъж леля Чати я поканила да рецитира на някаква църковна вечеря.
— Според нас, тя отказа най-неучтиво — заяви леля Кейт.
— Направо изръмжа — добави Ребека Дю.
Гласът на Катрин е дълбок и гърлен, почти като на мъж, и когато тя не е в настроение, действително звучи като ръмжене.
Не е красавица, но ако се погрижеше повече за външния си вид… Тя е смугла и тъмнокоса, но великолепните й черни коси са винаги опънати назад от високото й чело и завити на стегнат възел в основата на врата. Ясните й светлокехлибарени очи някак не подхождат на косите и на черните й вежди. Има уши, каквито никоя жена не би се посвенила да изложи на показ, и най-красивите ръце, които някога съм виждала. Устата й също има чудесна извивка. Но се облича безобразно. Направо е гениална в избора на цветове и кройки, които не й отиват. Всичките й дрехи са или в убито тъмнозелено, или в мрачно сиво, при все че е твърде мургава за зелено и сиво, при това са с кройки, от които високата й слаба фигура изглежда още по-висока и по-слаба. Пък и винаги изглежда така, сякаш е спала с дрехите си.
Поведението й е много отблъскващо. Все си търси за какво да се скара, както би се изразила Ребека Дю. Всеки път, щом се разминем по стълбите, усещам как ми мисли какви ли не противни неща. Всеки път, когато разговаряме, ме кара да се чувствам така, сякаш говоря глупости. И все пак ми е много мъчно за нея, макар и да знам, че тя яростно би отблъснала съчувствието ми. А нищо не мога да направя, за да й помогна, тъй като тя не желае никаква помощ. Един ден, когато и тримата учители се бяхме събрали в учителската стая, направих нещо, което явно наруши неписаните правила на училището, и Катрин ме сряза:
— Навярно си мислите, че вие стоите над правилата, госпожице Шърли.
Друг път предложих някои промени, според мен за доброто на училището, но тя презрително се усмихна:
— Вълшебните приказки отдавна не ме интересуват.
А веднъж, като похвалих работата и методите й, изсумтя:
— И каква ми е ползата от всичко това?
Но най-много ме подразни… Веднъж в учителската стая взех една от нейните книги, погледнах предната страница и казах:
— Колко е хубаво името ви. Катрин звучи много по-очарователно от Кетрин, например.
Тя не отговори, но следващата записка, която ми изпрати, бе подписана: „Кетрин Брук“.
Хлипах по целия път до вкъщи.
И действително бих се отказала от опитите си да се сприятеля с нея, ако нямах странното, необяснимо чувство, че под цялата си рязкост и отчужденост тя всъщност жадува за приятелство.