Когато Елизабет допи млякото си, някъде иззад смърчовете се чу рязко хлопване на невидим прозорец. Явно през цялото време ни бяха подслушвали. Моята фея побягна и златистите й коси проблясваха по пътеката между смърчовете, докато се изгуби.
— Тя е едно причудливо малко същество — коментира Ребека Дю, когато й разказах моето приключение — същинско приключение, Гилбърт. — Един ден ме пита: „Боите ли се от лъвове, Ребека Дю?“ — „Никога не съм виждала лъв, така че не мога да ти кажа“ — викам аз. „В голямото Утре ще има колкото щеш лъвове — вика тя, — но те ще са добри лъвове, лъвове приятели“ „Дете, ако продължаваш да ме гледаш така, от теб ще останат само очите“ — викам й аз. Гледаше право през мен към нещо, което виждаше в онова нейно голямо Утре. А тя ми вика: „Мисля си дълбоки мисли, Ребека Дю“. Проблемът на това дете е, че не се смее достатъчно.
И аз си спомних, че Елизабет не се усмихна нито веднъж, докато разговаряхме. Имам чувството, че просто не се е научила да се смее. Оная огромна къща е толкова затихнала, самотна и безрадостна. Дори сега, когато целият свят блика от цветовете на есента, тя изглежда монотонна и потискаща. И малката Елизабет твърде много се заслушва в глъхнещите й шепоти.
Мисля си, че една от задачите ми в Съмърсайд ще е да я науча да се смее.
Твоя най-нежна и най-искрена приятелка:
Анн Шърли
P. S. Още нещо от бабата на леля Чати!
3
„Уинди Уилоус“
Уличката на привиденията
Съмърсайд
25 октомври
Скъпи ми Гилбърт,
Какво си мислиш ти? Бях на вечеря в „Мейпълхърст“! Госпожица Елън лично ми написа поканата. Ребека Дю направо се разчувства — не смяташе, че тези хора изобщо ще поискат да ме видят. При това бе уверена, че не ме канят с приятелски чувства.
— Имат си някаква зловредна причина, сигурна съм — възкликна тя.
В действителност и аз самата изпитвах подобно усещане.
— Непременно да си облечеш най-хубавата рокля — нареди ми Ребека Дю.
Така че си сложих кремавата рокля на лилавите цветя и сресах косите си по последна мода, с лимба на челото. Много ми отива.
Дамите от „Мейпълхърст“ определено си имат своя чар, Гилбърт. Бих могла да ги обикна, ако ми позволят. „Мейпълхърст“ е горделив, надменен дом, така плътно обграден от дървета, че е напълно откъснат от околните къщи. В градината има голяма бяла женска статуя от дърво, свалена от носа на прочутия кораб на капитан Ейбрахам — „Молитва“. Край предното стълбище расте море от катриники, пренесени от старата родина преди повече от век от първия Прингъл, заселил се тук. Имат някакъв дядо, участвал в битката при Миндън, мечът му е окачен на стената в салона до портрета на капитан Ейбрахам. Капитан Ейбрахам е бил техен баща и очевидно страхотно се гордеят с него.
Над старинните резбовани черни полици на камините има внушителни огледала, стъклен съд с восъчни цветя, картини, изпълнени с красотата на някогашните кораби, венец от коси, в който са заплетени косите на всички от рода Прингъл, големи черупки от раковини, а леглото в спалнята за гости е покрито с кувертюра, по която са пришити миниатюрни ветрила.
Седяхме в салона с махагонови столове „Шератън“, с тапети на тънки сребристи ивици, с тежки брокатени завеси по прозорците и мраморни маси, върху една от които бе поставен красив модел на кораб с яркочервен корпус и снежнобели платна — въпросният „Молитва“. От тавана висеше огромен полилей, целият в стъклени висулки. Имаше огромно огледало с часовник в средата, което капитан Ейбрахам донесъл от „чужди страни“. Беше чудесно. Бих желала в нашия дом на мечтите да си имаме нещо подобно.
Дори сенките тук бяха изразителни и внушаващи традиция. Госпожица Елън ми показа поне един милион фотографии на рода Прингъл, повечето — дагеротипи8 в кожени калъфи. Огромна шарена котка влезе и скочи на коленете ми, но госпожица Елън веднага я изгони в кухнята и ми се извини. Само че останах с чувството, че преди това в кухнята се е извинила на котката.
Почти през цялото време говореше госпожица Елън. Госпожица Сара, крехко създание в черна копринена рокля и колосана фуста, със снежнобели коси и с очи, черни като роклята, само седеше, свила в скута сред гънките от фина дантела изнежените си ръце с изпъкнали вени, печална и нежна, и изглеждаше прекалено деликатна, за да може да разговаря. И все пак, Гилбърт, изпитах усещането, че всички в рода Прингъл, включително самата госпожица Елън, играят по нейната свирка.