Вечерята беше великолепна. Водата бе леденостудена, ленената покривка — красива, стъклените съдове — изящни. Сервираше ни прислужница, надменна и аристократична почти колкото господарките си. Но госпожица Сара, щом я заговорех, все се правеше, че недочува и започнах да усещам как всяка следваща хапка може да ме задави. Всичката ми смелост ме напусна, чувствах се като муха, залепнала на мухоловка. Никога, Гилбърт, никога няма да мога да завоювам или да спечеля кралската фамилия. Виждам се как още до Нова година ще се откажа от правата си. Нямам никакви шансове срещу цял един род като този.
И все пак не мога да не изпитвам поне малко съжаление към тези стари дами, след като огледах дома им. Някога този дом е бил жив — там са се раждали хора, умирали са, тържествували са, познали са що е сън и отчаяние, и страх, и радост, и любов, и надежда, и омраза. А сега там не е останало нищо, освен спомените, с които живеят, и гордостта им от тия спомени.
Леля Чати е много разстроена, защото днес, като сменяла бельото на леглото ми, открила малка гънчица насред чаршафа. Убедена е, че това било поличба за смърт в дома. Леля Кейт направо се възмущава от подобни суеверия. Но лично аз предпочитам суеверните хора. Те придават цвят на този живот. Светът щеше да е прекалено скучен, ако всички бяха мъдри и разумни… и добри? Щяхме да се чудим за какво щяхме да разговаряме тогава.
По-миналата вечер стана „коткострофа“. Дъсти Милър остана навън цялата нощ, въпреки гръмогласните призиви „Мац!“ на Ребека Дю в задния двор. А когато се върна сутринта… Божичко, как само изглеждаше! Едното му око беше напълно затворено, а на брадата си имаше подутина колкото яйце. Козината му беше сплъстена от кал и едната му лапа бе цялата изпохапана. Но единственото му здраво око гледаше така победоносно! Вдовиците се ужасиха, но Ребека Дю възторжено каза:
— Оня Котак никога досега не е имал такава победна битка в живота си. И се хващам на бас, че другият котак изглежда доста по-зле!
Тази вечер над пристанището се стеле мъгла и скрива червеникавия път, който Елизабет толкова иска да разучи. По всички дворове в града хората изгарят шумата и бурените и смесицата от пушек и мъгла превръща Уличката на привиденията в такова тайнствено, очарователно, пленително местенце. Вече става късно и леглото ми нашепва: „Ето, тук е сънят ти“. Вече привикнах да се изкатервам по стъпалата му и да слизам по тях. Ох, Гилбърт, никога с никого не съм го споделяла, но е твърде забавно, за да го крия повече. Първата сутрин, когато се събудих в „Уинди Уилоус“, забравих за тия стъпала и направих един игрив утринен скок от леглото. Приземих се като чувал с камъни, както би се изразила Ребека Дю. За щастие не си счупих нищо, но цяла седмица ходих в синини.
С малката Елизабет вече сме добри приятелки. Всяка вечер тя идва за млякото си, тъй като Жената, както се изразява Ребека Дю, е заета с „разни врели-некипели“. Винаги я сварвам да ме чака на оградата, здрачът се отразява в огромните й очи. Говорим си през портата, която толкова години не е била отваряна. Елизабет се старае колкото може по-бавно да отпива от млякото, само и само разговорът ни да се проточи. И винаги след като изпие и последната капка, онзи прозорец се захлопва.
Разбрах, че едно от нещата, които ще се случат в голямото Утре, е тя да получи писмо от баща си. Никога не е получила нито едно. Питам се какво ли трябва да си мисли човек.
— Разбирате ли, госпожице Шърли, той дори не можел да ме гледа — обясни ми тя. — Но навярно все пак няма да има нищо против да ми пише…
— Кой ти е казал, че не можел да те гледа? — с негодувание попитах аз.
— Жената. — (Винаги, когато Елизабет заговори за Жената, тя ми се привижда като едно огромно застрашително многоъглесто Ж.) — И трябва да е така, инак той поне от време на време щеше да идва да ме вижда.
Тази вечер тя беше Бет — за баща си говори единствено когато е Бет. Когато е Бети, прави физиономии зад гърба на баба си и на Жената, а когато се превърне в Елзи, съжалява за това и смята, че трябва да си го признае, но е твърде боязлива. Много рядко се превръща в Елизабет, и тогава лицето й придобива изражението на човек, който дочува вълшебна музика и разбира за какво си приказват розите и детелините. Вбесявам се само при мисълта как тия две старици я лишават от всичката онази любов и приятелство, които би следвало да получи. Убедена съм, че баба й не иска да е толкова сурова — тя просто не я разбира. Но на Жената явно й доставя удоволствие да я тормози. Малката Елизабет сподели, че Жената не й разрешавала да заспива на светло.