Уличка на привиденията! Това бе решаващото. Аз просто бях убедена, че трябва да наема стая у вдовиците.
— Нека да идем веднага да се срещнем с тях — помолих госпожа Линд. Струваше ми се, че и секунда да изгубим, Уличката на привиденията ще изчезне обратно в страната на приказките.
— Може и да се срещнете с тях, но всъщност Ребека ще е тази, която ще реши да ви вземат или не. Мога да ви уверя, че именно Ребека Дю държи юздите във „Вятърни върби“.
„Вятърни върби“! Не можеше да е вярно, не, просто не можеше! Явно сънувах. А госпожа Рейчъл Линд тъкмо в този миг каза, че наименованието е смешно за къща.
— О, така го нарече капитан Маккумър. Знаеш ли, къщата беше негова. Той посади всички върби край нея и много се гордееше с това, макар че рядко си идваше у дома и никога не се задържаше много-много. Леля Кейт все казваше, че й е неудобно пред хората, но никога не сме я забелязвали да се интересува много от това, че той остава толкова за кратко, и завръща ли се изобщо. Е, госпожице Шърли, надявам се там да ви приемат. Ребека Дю е добра готвачка и истински гений в приготвянето на замразени картофи. Ако тя ви приеме, ще си живеете разкошно. Ако ли не — значи просто не ви е приела, и толкоз. Чувам, че в града имало нов банкер, който търси квартира, и тя може да предпочете него. Някак странно е, дето госпожа Том Прингъл не пожела да ви приеме. Съмърсайд е пълен с Прингълови и полу Прингълови. Наричат ги „кралската фамилия“ и ако вие, госпожице Шърли, искате да се справите в съмърсайдската гимназия, ще трябва да бъдете възприета от тях. Открай време всичко тук е в ръцете им. Дори имаме улица на името на стария капитан Ейбрахам Прингъл. Те са цял род, но всъщност ги управляват двете стари дами от „Мейпълхърст“. А както чух, те ви имат зъб.
— Но защо? — възкликнах аз. — Та те изобщо не ме познават.
— Ами някакъв си техен трети братовчед кандидатствал за директорското място, и те смятали, че трябвало да го получи той. И когато била одобрена вашата кандидатура, всички от рода надигнали глава и ревнали. Е, такива са хората. Нали знаете, трябва да ги приемаме каквито са. Пред вас ще са мазни като масло, но винаги ще действат против вас. Не искам да ви обезкуражавам, но да си предупреден, значи да си предварително въоръжен. Надявам се, че ще успеете да не им обръщате внимание. А ако вдовиците ви приемат, няма да имате нищо против да се храните заедно с Ребека Дю, нали? Тя не е слугиня, нали разбирате. Когато има гости, не сяда на масата — тогава си знае мястото, но ако сте наемателка, тя, разбира се, няма да ви смята за гостенка.
Уверих загрижената госпожа Брадок, че с удоволствие ще се храня заедно с Ребека Дю, и отмъкнах госпожа Линд. Трябваше да изпреваря банкера.
Госпожа Брадок ни изпрати до вратата.
— И няма да обиждате чувствата на леля Чати, нали? Тя, миличката, е много обидчива. Разбирате ли, тя няма чак толкова пари, колкото леля Кейт, макар че и самата леля Кейт не е чак толкова богата. При това леля Кейт наистина обичаше съпруга си — собствения си съпруг, имам предвид, докато леля Чати не го обичаше — не обичаше своя, искам да кажа. И нищо чудно! Линкълн Маклийн беше един стар мърморко. Но тя си мисли, че хората имат нещо против нея заради това. Имате късмет, че е неделя. Ако беше петък, леля Чати нямаше и да помисли да ви приеме. Човек би рекъл, че по-суеверната следва да е леля Кейт, нали? Все пак тя е била жена на моряк. А всъщност такава е леля Чати, макар нейният съпруг да беше дърводелец. Голяма хубавица беше тя на младини, миличката.
Уверих госпожа Брадок, че чувствата на леля Чати ще бъдат свещени за мен, но тя ни изпрати чак по пътеката.
— Кейт и Чати няма да ровят из нещата ви, ако ви няма вкъщи. Много са съвестни. Ребека Дю може, но пък няма да ви клевети. И на ваше място не бих почукала на парадния вход. Ползват го само в много официални случаи. Мисля, че не е отварян от погребението на Амейза. Почукайте на страничната врата. Държат ключа под саксията на перваза на прозореца, ако няма никой, просто си отключете, влезте и почакайте. И в никакъв случай не хвалете котарака — Ребека Дю не го обича.
Обещах, че няма да хваля котарака и най-после тръгнахме. Не след дълго се озовахме на Уличката на привиденията. Тя е много къса и извежда в полето, към един красив синкав хълм в далечината. От едната страна няма къщи и склонът се спуска към пристанището. От другата страна къщите са само три. Първата си е просто къща и нищо повече. Втората е голяма, внушителна и мрачна. Изградена е от камък и червени тухли, с мансарден покрив, целият в капандури, с железен парапет около плоския връх, и има толкова много смърчове и ели наоколо, че самата къща едва може да се зърне. Вътре сигурно е страшно тъмно. А третата, последната къща, на самия ъгъл, е „Вятърни върби“. Отпред има затревена пътека, а отзад — истински селски път, прекрасен под сенките на дърветата.