Влюбих се в нея веднага. Нали знаеш, има къщи, които те грабват от пръв поглед по причина, която трудно можеш да определиш. „Вятърни върби“ е точно такава. Мога да ти я опиша като бяла и весела къща — много бяла, със зелени капаци на прозорците — много зелени; в единия ъгъл има кула с капандури от двете й страни. Откъм улицата има ниска каменна стена, край която на равни интервали растат върби, а отзад — голяма градина, в която чудесно са съчетани цветя и зеленчуци. Но всичко това не може да ти предаде нейния чар. С две думи, това е къща с възхитителна индивидуалност и в нея има нещо от аромата на „Грийн Гейбълс“.
— Точно такова място търсех. Било ми е писано — възторжено казах аз.
Госпожа Линд като че ли не вярваше особено в предопределението.
— Далечко е от училището — колебливо рече тя.
— Не мисля така. Ще бъде просто една добра тренировка. О, виж каква прекрасна горичка от брези и кленове, там, отвъд пътя!
Госпожа Линд погледна, но каза само:
— Надявам се да не ти досаждат комарите.
И аз се надявам на това. Не понасям комарите. Един-единствен комар е в състояние да ме държи по-будна, отколкото нечистата съвест.
Радвах се, че не ни се налага да влизаме откъм парадната врата. Изглеждаше така непристъпна — огромна, двукрила, а от двете й страни — прозорци, изрисувани с червени цветя. Сякаш изобщо не е за тази къща. Доста по-дружелюбна и гостоприемна бе малката зелена странична врата, до която стигнахме по симпатична пътечка, посипана с дребни речни камъчета и обрасла тук-таме с трева. От двете й страни имаше педантично подредени лехи с дамски сърца, тигрови кремове и самакитки, и катриники, и булчински букет, и червено-бели парички, и от ония, дето госпожа Линд ги нарича „пинии“. Разбира се, не всички цъфтяха по това време на годината, но човек можеше да си представи как са цъфтели, когато им е било времето, и колко красиви са били. В един от далечните ъгли имаше леха с рози, а между „Уинди Уилоус“ и съседната мрачна къща — тухлена стена, цялата обрасла с диво грозде, отгоре — извита в свод дървена решетка, а по средата — избеляла зелена врата. Точно по нея растеше лоза, значи от доста време не беше отваряна. Всъщност беше полуврата, горната й половина представляваше отворен четириъгълник, през който можахме да хвърлим поглед към прораслата градина от другата страна.
Тъкмо влизахме през портата на „Уинди Уилоус“ и до самата пътека съзрях малка туфа детелини. Нещо ме накара да се наведа и да ги огледам. Ще повярваш ли, Гилбърт? Там, точно пред мен, имаше цели три четирилистни детелини! Иди кажи, че нямало знамения! С такова нещо дори и родът Прингъл не може да се пребори. И вече бях сигурна, че банкерът няма абсолютно никакъв шанс.
Страничната врата беше отворена, очевидно вкъщи имаше някой и не се налагаше да поглеждаме под саксията. Почукахме и на вратата се показа Ребека Дю. Познахме, че е тя, защото не можеше да е никой друг на този свят. И не можеше да се нарича по никакъв друг начин.
Ребека Дю е „около четиридесетте“ и ако доматът може да има черна, щръкнала от темето коса, тъничко носле с топчест връх и цепка наместо уста, щеше да изглежда точно като нея. Всичко у нея е възкъсичко — и ръцете, и краката, и шията, и носът — всичко, освен усмивката. Тя е достатъчно широка, от ухо до ухо. Но точно тогава не видяхме тази усмивка. Щом я попитах мога ли да видя госпожа Маккумър, тя ме изгледа особено мрачно, и критично измърмори:
— Искате да кажете, госпожа капитан Маккумър? — сякаш в къщата имаше поне дузина госпожи Маккумър.
— Да — скромно отвърнах аз, и незабавно бяхме въведени да почакаме в салона.
Беше доста хубава стаичка, малко попретрупана с покривчици по облегалките на столовете и канапетата, но със спокойна, приятелска атмосфера, която ми хареса. Всяка една мебел си имаше свое строго определено място, заемано от години. А как само бяха лъснати тези мебели! Нито един купешки препарат не би могъл да придаде този огледален блясък. Той можеше да е резултат единствено от усърдното търкане на Ребека Дю. В една бутилка на полицата над камината имаше макет на напълно съоръжен кораб, който много заинтригува госпожа Линд. Тя не можа да си представи как изобщо се е побрал в бутилката, но сметна, че придава на стаята „морски вид“.