Вдовиците влязоха. Харесаха ми още от пръв поглед, леля Кейт бе висока и слаба, посивяла и малко сурова, точно типът на Марила, а леля Чати — нисичка и слаба, посивяла и малко умислена. Някога може и да е била хубавица, но от някогашната й хубост вече не е останало нищо, освен очите. А те са красиви — огромни, кафяви и меки.
Обясних за какво съм дошла и вдовиците се спогледаха.
— Трябва да се посъветваме с Ребека Дю — каза леля Чати.
— Несъмнено — потвърди леля Кейт.
Ребека Дю съответно бе повикана от кухнята. С нея влезе и котаракът — огромен пухкав малтийски котарак, с бяло по гърдите и по гушката. Понечих да го погаля, но се сетих за предупреждението на госпожа Брадок и не му обърнах внимание.
Ребека ме изгледа без следа от усмивка.
— Ребека — започна леля Кейт, която, както открих, не е особено приказлива, — госпожица Шърли би желала да наеме стая у нас. Но смятам, че не можем да я вземем.
— Защо пък не? — попита Ребека.
— Боя се, че това ще ти създава твърде много главоболия — намеси се и леля Чати.
— И така си ги имам достатъчно — отсече Ребека Дю.
О, Гилбърт, човек просто не може да произнася тези две имена поотделно. Невъзможно е, макар и вдовиците да го правят. Когато разговарят с нея, я наричат „Ребека“. Не знам как успяват.
— Твърде стари сме, за да се навъртат край нас млади хора — настоя леля Чати.
— Говорете само от свое име! — язвително отвърна Ребека Дю. — Аз съм едва на четиридесет и пет, и все още мога да мисля. А мисля, че би било чудесно да имаме млад човек у дома. И при всички положения по-добре момиче, отколкото момче. Той ще пуши и денем, и нощем, и ще вземе да ни подпали, както спим. Щом трябва да вземате наемател, моят съвет е да вземете нея. Но къщата, разбира се, си е ваша.
Рече и излезе. Разбирах, че вече всичко е уредено, но леля Чати настоя да се кача и да видя ще ми допадне ли стаята ми.
— Ще ви дадем стаичката в кулата, скъпа. Не е така просторна, както спалнята за гости, но пък има комин за печка през зимата и е с доста по-добро изложение. Оттам се вижда старото гробище.
Знаех си, че стаята ще ми хареса. Още самото наименование „стаичката в кулата“ ме развълнува. Чувствах се като в онази стара песничка, дето си я пеехме в училище в Авонлий — за девойката, която „живееше високо в кулата край мрачното море“. Оказа се най-хубавата стая. До нея се стигаше по къса вита стълба, която тръгваше от площадката между етажите. Беше доста малка, но не чак като ужасната задна стаичка, в която живях първата година в Редмънд. Имаше два прозореца: един с капандура откъм запад и един фронтонен от север, а в ъгъла, образуван от кулата, имаше още един трикрилен прозорец с панти, който се отваряше навън, и под него — полици за книгите ми. Подът бе покрит с кръгли обшити килимчета. Огромното легло бе с балдахин и с юрган от гъши пух и изглеждаше така съвършено гладко и равно, че направо щеше да е срамота човек да го развали, за да си легне. При това, Гилбърт, то е толкова високо, че ми се налага да се изкатервам по малка подвижна стълбичка, която денем се скрива под него. Както стана ясно, капитан Маккумър докарал цялата тази измишльотина някъде „от чужбина“.
Имаше един много симпатичен ъглов шкаф, украсен с бяла фестонирана хартия и с изрисувани цветя по вратичката. Под прозореца имаше пейчица с кръгла синя възглавничка, прихваната дълбоко по средата с копче, от което изглеждаше като дебела синя поничка. Имаше и симпатичен умивалник с две полички, горната голяма точно колкото да побере бледосините легенче и кана, а другата — сапунерка и глинена каничка за гореща вода. Има и чекмедже с месингова дръжка, пълно с кърпи, а на поличката над него е седнала една дама от бял китайски порцелан, с розови обувки, златист колан и червена китайска роза в златистите си китайски коси.
Цялата стая бе като позлатена от светлината, процеждана през пшенично жълтите завеси, а по бяло боядисаните стени се образуваше един рядък гоблен, жив гоблен от падащите сенки на върбите отвън, който непрестанно се променяше и трептеше. Почувствах се най-богатото момиче на света.
— Тук ще си в безопасност, а това е най-важното — обяви госпожа Линд, като си тръгнахме.
— Очаквам някои неща да ми се сторят малко ограничени след свободата в „Дома на Пати“ — реших да я подразня аз.
— Пфу, свобода! — изсумтя госпожа Линд. — Свобода ли?! Анн, я не говори като някоя янки.