Днес се нанесох с целия си багаж. Разбира се, мразя да напускам „Грийн Гейбълс“. Без значение колко често и за колко време съм далеч от дома, още в първата минута, когато дойде ваканция, аз отново съм част от него, сякаш никога не съм била другаде, и сърцето ми се къса, когато го напускам. Но знам, че този дом тук ще ми хареса. А и той ме харесва. Винаги познавам кога една къща ме харесва и кога — не.
Гледките от прозорците ми са чудесни, дори и старото гробище, обградено от тъмни ели, до което се стига по криволичеща пътека с каменен парапет. От западния си прозорец виждам цялото пристанище чак до далечните мъгливи брегове, със сладките лодчици, които толкова обичам, и с корабите, понесли се отвъд „към пристанища незнайни“ — каква чаровна фраза! Какъв „размах на фантазията“ има в нея! Северният прозорец гледа към горичката от смърчове и брези оттатък пътя. Нали знаеш, винаги съм боготворяла дърветата. Когато в курса по английска литература в Редмънд изучавахме Тенисън2, винаги съчувствах на нещастната Енона, скърбяща по отвлечените си борове.
Отвъд горичката и гробището се простира прекрасна долина. През нея лъкатуши гладката червена ивица на някакъв път, край който са пръснати бели къщурки. Някои долини наистина са прекрасни и никой не може да каже защо. Радост е за окото само да ги гледаш. А още по-отвъд е моят синкав хълм. Нарекла съм го Царя на бурята, според чувствата, които ми навява.
Тук горе мога да съм толкова сама, когато пожелая. Знаеш колко хубаво е да си сам от време на време. Приятели ще ми бъдат ветровете. Ще ридаят, ще въздишат и тихо ще напяват край моята кула: белите ветрове на зимата, зелените ветрове на пролетта, сините ветрове на лятото, пурпурните ветрове на есента и бурните ветрове на всички сезони — „бурни ветрове, които изпълняват Неговото слово“. Винаги ме е вълнувал този библейски стих, сякаш всеки вятър ми е носил някакво знамение! И винаги съм завиждала на момчето от красивата стара приказка на Джордж Макдоналд3, дето летяло със Северния вятър. И някоя нощ, Гилбърт, ще отворя трикрилия си прозорец и просто ще скоча в прегръдките на вятъра, и Ребека Дю никога няма да узнае защо тази нощ никой не е спал в леглото ми.
Надявам се, скъпи мой, когато открием нашия „дом на мечтите“, край него да има ветрове. Чудя се къде ли се намира той, този незнаен дом. Дали ще го обичам най-много на лунна светлина или пък призори? Онзи дом на бъдещето, в който ще делим любов, приятелство и труд, и по някое и друго забавно приключение, което да ни разсмива на старини. Старини! Дали изобщо ние ще можем да остареем, Гилбърт? Струва ми се невъзможно.
От левия прозорец на кулата се виждат покривите на града, в който ще живея поне една година. В тези къщи живеят хора, които ще ми станат приятели, макар че още не ги познавам. А навярно и врагове. Защото хора като семейство Пай съществуват навсякъде, под всякакви имена, а доколкото разбирам, тук ще ми се наложи да се съобразявам с тия от рода Прингъл. Утре започва учебната година. Ще трябва да преподавам геометрия! Моля се на Бога сред рода Прингъл да няма математически гении.
Била съм тук само два пъти по половин ден, а имам усещането, че цял живот съм познавала вдовиците и Ребека Дю. Те вече ме помолиха да им казвам „лельо“, а пък аз ги помолих да ме наричат „Анн“. Веднъж се обърнах към Ребека Дю с „госпожице Дю“.
— Какво липсва4? — заекна тя.
— Дю — меко казах аз. — Нали така ви е фамилното име?
— Ами да, така е, но толкова отдавна не са ме наричали „госпожица Дю“, че това направо ме потресе. По-добре не го правете вече, госпожице Шърли, не съм навикнала.
— Ще запомня, Ребека… Дю — обещах аз, като напрегнах всички сили да пропусна Дю-то, но така и не успях.
Госпожа Брадок се оказа съвсем права, че леля Чати е чувствителна. Открих това на вечеря. Леля Кейт спомена нещо за „шестдесет и шестия рожден ден на Чати“. Случайно погледнах към леля Чати и видях как тя… не, тя не избухна в сълзи — това обяснение би било прекалено експлозивно за нейното държание. Тя просто се заля в сълзи. Сълзите просто извираха от огромните й кафяви очи и преливаха, леко и тихо.
— Какво има, Чати? — доста безмилостно попита леля Кейт.
— Ами това… това беше едва шестдесет и петият ми рожден ден — промълви леля Чати.
— Моля да ме извиниш, Шарлот — каза леля Кейт, и отново всичко се проясни.
Котаракът е очарователен огромен глупчо със златисти очи, елегантен пепеляв малтийски кожух и безупречна чистота. Леля Кейт и леля Чати го наричат Дъсти Милър
3
Джордж Макдоналд (1824 — 1905) — шотландски писател за деца, автор на романа „Принцесата и таласъмите“, публикуван в поредицата „Вечните детски романи“. — Бел.ред.