— Ребека Дю винаги е мразила котки — обясни леля Чати, — но особено мрази Дъсти. Преди две години кучето на госпожа Камбъл ни го донесе в зъбите си — тогава тя имаше куче. Помислило е, предполагам, че няма никакъв смисъл да го носи на госпожа Камбъл. Беше такова едно жалко, нещастно мъничко котенце, цялото мокро и премръзнало, бедните му костици направо стърчаха. Дори човек с каменно сърце не би му отказал подслон. И ние с Кейт го прибрахме, но Ребека Дю така и не ни прости. Тогава още не бяхме така дипломатични. Трябваше да откажем да го приберем. Не знам дали си забелязала — леля Чати предупредително кимна към кухненската врата — каква власт имаме над Ребека Дю.
Бях го забелязала, и беше прекрасно да го забележи човек. Съмърсайд и Ребека Дю можеха и да си мислят, че тя държи юздите тук, но вдовиците разбираха нещата другояче.
— Не искахме да вземаме онзи банкер. Един млад мъж щеше така да ни смущава, пък и щяхме да се безпокоим ходи ли редовно на църква… Но се престорихме, че го искаме и Ребека Дю не пожела и да чуе за него. Толкова се радвам, че си при нас, скъпа. Предчувствам със сигурност, че за нея ще е удоволствие да готви за такава чудесна личност като теб. Надявам се да ни харесаш всичките. Ребека Дю си има някои много хубави качества. Когато дойде при нас преди петнадесет години, тя още не беше чак така акуратна. Веднъж Кейт трябваше да изпише името й „Ребека Дю“ върху огледалото в салона, за да й покаже колко е прашно. Но после никога не се наложи това да се повтори. Ребека Дю разбира от намеци. Надявам се, скъпа, че намираш стаята си удобна. Нощем можеш да оставяш прозореца си отворен. Кейт не одобрява нощния въздух, но знае, че ограниченията трябва да си имат граници. Ние двете спим в една стая и сме се разбрали така: едната нощ прозорецът е затворен заради нея, а другата — отворен заради мен. Така човек винаги може да разрешава дребните проблеми, не мислиш ли? Който иска, винаги намира начин. И не се стряскай, ако чуеш нощем Ребека дълго да обикаля. На нея все нещо й се причува, и тръгва да търси откъде. Струва ми се, че точно затова не искаше да вземем банкера — от страх да не я изненада някъде по нощница. Надявам се да не ти прави впечатление, че Кейт не е много приказлива. Просто си е такава. А има толкова неща, за които да разказва — на младини с Амейза Маккумър обиколиха почти целия свят. Ще ми се аз да имах нейните теми за разговор, но никога в живота си не съм напускала остров Принц Едуард. Често се питам защо животът трябва тъй да е устроен — аз, дето толкова обичам да бъбря, да нямам за какво, а Кейт, дето има какви ли не теми за разговор, така да мрази да приказва. Но предполагам, че Провидението знае най-добре.
Макар леля Чати да е много приказлива, все пак не съумя да изрече всичко това на един дъх. И аз от време на време вмятах по някоя и друга несъществена забележка.
Те гледат крава, която пасе зад пътя при господин Джеймс Хамилтън, и Ребека Дю ходи там да я дои. Поради това имаме много сметана и, както разбрах, Ребека Дю сутрин и вечер дава през пролуката на оградата по чаша мляко на „Жената“ на госпожа Камбъл. Млякото е за малката Елизабет, която трябва да го пие според лекарските предписания. Тепърва ми предстои да открия коя ще да е Жената и коя — малката Елизабет. Госпожа Камбъл е обитателка и собственичка на съседната къща, която се нарича „Евъргрийнс“6.
Тази нощ не очаквам да заспя. Никога не заспивам първата нощ в чуждо легло, а точно това легло е най-странното, което съм виждала. Няма значение. Винаги съм обичала нощта и предпочитам да си легна, макар и будна, и да си мисля за нещата от живота — за миналото, за настоящето и за бъдещето. Особено за бъдещето!
Гилбърт, това е едно безмилостно писмо. Никога вече няма да ти налагам такова наказание. Просто исках да ти разкажа всичко, за да можеш да си представиш нещата около мен. Вече привършвам, защото там над пристанището луната започна да „потъва в страната на сенките“. А трябва да напиша и на Марила. Писмото ще стигне в „Грийн Гейбълс“ вдругиден, и Дейви ще го вземе от пощата, и двамата с Дора ще се посбутат край Марила, докато го отваря, и госпожа Линд ще има да си държи ушите отворени… О-о! Всичко това ме кара да се чувствам носталгично. Лека нощ, скъпи мой, от тази, която сега и завинаги ще бъде