Най-любяща те
Анн Шърли
2
Откъси от различни писма от същата до същия
26 септември
Знаеш ли къде ходя да чета писмата ти? В отсрещната горичка. Там има едно долче с шарена сянка под папратите. През него лъкатуши поточе, сядам на един разкривен мъхест пън и край мен са само младите брезички сестрички. Освен това, когато си имам определена мечта — златистозелена или пурпурна, или пък мечтателска, мога да радвам въображението си с вярата, че всичко тръгва от моето потайно долче с брезичките, че всичко се е родило от мистичната връзка между най-стройните, най-грациозните сестрички и ромолящия поток. Обичам да седя там и да се вслушвам в тишината на горичката. Забелязвал ли си, Гилбърт, колко много и различни видове тишина има? Тишината на гората, тишината на брега, тишината на ливадите, тишината на нощта, тишината на летния следобед… И всички те са различни, защото са различни полутоновете, които ги свързват. Убедена съм, че дори да бях напълно сляпа и безчувствена към топлина и мраз, лесно щях да разпознавам къде съм, единствено по тишината покрай мен.
Вече цели две седмици училището „върви“ и успях да си организирам нещата. Но госпожа Брадок беше права — родът Прингъл наистина се оказа проблем. При това такъв, че още не виждам как точно да го разреша в моя полза. Както се изрази госпожа Брадок, те всичките са мазни като масло… и също толкова хлъзгави.
Хората от рода Прингъл явно непрестанно си правят шеги един на друг и доста се боричкат помежду си, но застават рамо до рамо срещу всеки чужд човек. Стигнах до заключението, че в Съмърсайд има само два вида хора — от рода Прингъл и извън рода Прингъл.
Класната ми стая е пълна с Прингълчета и с доста други ученици, които не носят фамилията Прингъл, но носят тяхната кръв. Техен водач очевидно е Джен Прингъл — зеленооко момиче, което изглежда така, както сигурно е изглеждала Беки Шарп на четиринадесет години. Според мен тя предумишлено организира ловка кампания за неподчинение и неуважение, с която явно трудно ще се справя. Има умението да прави неустоимо смешни физиономии, и щом чуя в стаята приглушен смях зад гърба си, чудесно знам какво го е предизвикало, но все не успявам да я хвана. Освен това е умница! Може да пише доста добри съчинения и, за мой ужас, е доста блестяща математичка. Във всичко, което върши, има някакъв блясък. Има и чувство за хумор, което би ни направило сродни души, ако не беше тръгнала към мен с омраза. Но така, както стоят нещата, много се боя, че ще трябва да мине доста време, докато ние с Джен се засмеем заедно за нещо.
Майра Прингъл, братовчедката на Джен, е красавицата на училището… и най-голямата глупачка. Прави забавни, но ужасно груби и смешни грешки — днес например в часа по история изтърси, че индианците смятали първите бели хора, които видели, за богове или за „нещо нечовешко“.
В социално отношение родът Прингъл е, както казва Ребека Дю, нещо като „електрическата светлина“ на Съмърсайд. Досега бях на вечеря у две семейства Прингъл, тъй като е прието всеки нов учител да бъде канен на вечеря, а никой Прингъл няма да пропусне да направи общоприет жест. Снощи бях у Джеймс Прингъл, бащата на гореспоменатата Джен. Има вид на преподавател в колеж, но в действителност е глупак и невежа. Твърде много говореше за „дисциплината“, като потупваше по покривката с пръст, нокътят на който не беше изряден, и от време на време правеше ужасни граматически грешки. Съмърсайдската гимназия открай време имала нужда от твърда ръка, от учител с опит, за предпочитане мъж. Боял се, че съм мъничко прекалено млада — „грешка, която времето твърде скоро ще поправи“, както съжалително отбеляза той. Не отвърнах нищо, защото каквото и да кажех, щеше да прозвучи твърде силно. Останах кротичка и мека, като същинска Прингъл, и отстоявах позициите си, като го гледах с кристално бистър поглед и вътрешно си казвах: „Ах ти, свадлив, предразсъдъчен дъртако!“.
Джен трябва да е взела острия ум от майка си, която ми се стори симпатична. В присъствието на родителите си Джен бе направо пример за благоприличие. Но макар думите й да бяха вежливи, тонът й бе дързък. Всеки път, когато кажеше „госпожице Шърли“, то прозвучаваше като обида. И всеки път, щом погледнеше към косата ми, изпитвах чувството, че е червена като морков. Никой Прингъл, уверена съм, няма да признае, че тя е меднокестенява. Семейството на Мортън Прингъл ми хареса много повече, макар Мортън Прингъл никога да не чува какво му говориш. Каже ти нещо и после, докато му отговаряш, мисълта му е заета със следващата му реплика.