Госпожа Стивън Прингъл — вдовицата Прингъл (този Съмърсайд направо гъмжи от вдовици!) вчера ми писа писмо — едно чудничко, вежливо, наситено с отрова писъмце. Мили имала твърде много домашни упражнения. Мили била деликатно дете и не бивало да се пренатоварва. Господин Бел никога не й задавал домашни. Тя била чувствително дете, към което човек трябвало да се отнася с разбиране. Господин Бел така добре я разбирал! Та госпожа Стивън била убедена, че и аз ще мога, стига да опитам!
Несъмнено госпожа Стивън си мисли, че днес аз съм разкървавила носа на Адам Прингъл в клас, поради което той трябваше да си отиде вкъщи. А снощи се събудих и дълго не можах да заспя, защото си спомних, че в един от въпросите, които писах на дъската, пропуснах едно „й“. Убедена съм, че Джен Прингъл го е забелязала и сега цялото им племе ще шушука за това.
Ребека Дю разправя, че всички от рода Прингъл ще ме поканят на вечеря с изключение на старите дами от „Мейпълхърст“7, но след това ще ме загърбят завинаги. И понеже са „електрическата светлина“ на Съмърсайд, значи и всички останали ще ме изоставят. Добре де, ще видим. Битката започна, но още нито е спечелена, нито е изгубена. И все пак се чувствам доста нещастна от всичко това. Човек не може да не обръща внимание на предразсъдъците. А аз съм си същата, както като малка: не мога да понасям, когато хората не ме обичат. Неприятно ми е, че семействата на половината ми ученици ме мразят. При това за грешка, която не съм извършила. Точно от несправедливостта най-много ме боли.
Ако не говорим за рода Прингъл, учениците много ми харесват. Има няколко умни, амбициозни и усърдни деца, които наистина се стремят към знанието. Луис Алан например плаща пансиона си, като прислужва там и изобщо не се срамува от това. А Софи Синклер всеки божи ден язди старата сива кобила на баща си по шест мили насам и шест мили обратно. Хайде сега де! Струва ли си да обръщам внимание на някакви си Прингъл, щом мога да помогна на такова момиче?
Единственият проблем е, че ако не съумея да спечеля рода Прингъл, няма да имам възможността да помогна на никого.
Но обичам „Уинди Уилоус“. Това не е квартира, това е дом! И те ме обичат. Дори Дъсти Милър ме харесва, макар понякога да не одобрява това, което върша, и ми го демонстрира, като нарочно сяда с гръб към мен и от време на време ми хвърля по някой и друг златист поглед през рамо, за да види как го приемам. Ако Ребека Дю е наоколо, не го галя много-много — тя действително се дразни от това. Денем той е домошарче, благ и съзерцателен, но вечер решително става непонятна твар. Така поне разправя Ребека, понеже не му се разрешава да остава вън по тъмно, а тя ненавижда да стои в задния двор и да го вика, защото ставала за смях пред всички съседи. Вика го с такъв пронизителен, гръмовит глас, че сигурно из целия град се чува как крещи: „Мац… мац… мац!“. А вдовиците направо ще получат истеричен припадък, ако Дъсти Милър не си е вкъщи, когато си лягат.
— Никой не знае какво съм преживяла заради Оня Котак… Никой! — увери ме Ребека Дю.
Вдовиците се отнасят с мен добре. С всеки изминат ден все повече ги обиквам. Леля Кейт не вярва в четенето на романи, но ме уведоми, че нямало да цензурира четивата ми. Леля Чати обича романите. Има си един „тайник“, където ги крие — взима си ги от градската библиотека — заедно с една колода карти за пасианси и всичко останало, което не би желала леля Кейт да вижда. Намира се под седалката на един стол и никой, освен леля Чати не знае, че това е нещо повече от обикновена седалка. Сподели тайната си с мен, защото, както дълбоко подозирам, има желанието да я подпомагам и насочвам във въпросното укривателство. В „Уинди Уилоус“ всъщност не са нужни никакви тайници — не бях виждала къща с толкова много загадъчни шкафове, макар и да подозирам, че Ребека Дю не би ги оставила загадъчни. Убедена съм, че ако попадне на някой роман или колода карти, много бързо ще им види сметката. И двете неща всяват ужас в правоверната й душа. Твърди, че картите били книгите на дявола, а романите — дори още по-лоши. Единственото, което чете, освен Библията, са светските хроники на монреалския „Гардиан“ — много обича надълго и широко да обсъжда домовете, обзавеждането и изобщо живота на милионерите.
— Представяте ли си, госпожице Шърли — да се къпеш в позлатена вана! — завистливо подметна тя веднъж.