Но пък наистина е от стара коза яре. Изнамери отнякъде едно удобно кресло, тапицирано с избелял брокат, което сякаш приляга към всяка гънка на тялото ми, и ми разправя:
— Това си е вашето кресло. Ще го пазим за вас.
И никога няма да остави Дъсти Милър да спи на него, за да нямам косми по училищната си пола и да не дам повод на ония от рода Прингъл да ме одумват.
Те трите много се заинтригуваха от перлената ми халкичка и нейното значение. Леля Кейт ми показа тюркоазения си годежен пръстен. Вече не може да го носи, защото й е умалял. А горката леля Чати ми сподели със сълзи на очи, че никога не е имала годежен пръстен. Съпругът й смятал това за „ненужен харч“. Тъкмо беше дошла в стаята ми, с маска от кисело мляко на лицето. Прави си я всяка вечер, за да поддържа кожата си, и ме е зарекла да го пазя в тайна, защото не желае леля Кейт да разбере.
— Ще си каже, че е необичайно за жена на моята възраст. А съм сигурна, че и Ребека Дю смята за нередно една християнка така да се опитва да се разкрасява. Обикновено се промъквах в кухнята, след като Кейт си легнеше, но все ме беше страх Ребека Дю да не вземе да слезе. Тя има котешки слух, даже като спи. Дали няма да може да се промъквам вечер тук да си я правя?… О, благодаря ти, скъпа.
Подразбрах това-онова за съседите от „Евъргрийнс“. Госпожа Камбъл (с моминско име Прингъл!) е осемдесетгодишна. Не съм я виждала, но според това, което успях да чуя, била доста мрачна старица. Има слугиня, Марта Монкман, прастара и мрачна като самата нея, и всички я наричат „жената на госпожа Камбъл“. Отглежда правнучката си, малката Елизабет Грейсън. Елизабет, която за двуседмичното ни съседство още не съм зърнала, била на осем години и отивала до общинското училище по „задния път“ — кратка просека през дворовете, така че не я засичам нито на отиване, нито на връщане. Покойната й майка, внучката на госпожа Камбъл, също била отгледана от нея, след като и нейните родители починали. Тя се омъжила за някой си Пиърс Грейсън, някакъв си „янки“, както би се изразила госпожа Рейчъл Линд. Починала при раждането на Елизабет и тъй като Пиърс Грейсън трябвало точно тогава да замине за Париж, за да поеме клона на фирмата си там, бебето било изпратено в дома на старата госпожа Камбъл. Според приказките, той не можел да го гледа, защото струвало живота на майка си — така и не го зърнал. Това, разбира се, навярно са си чисти слухове, понеже нито госпожа Камбъл, нито Жената никога и дума не отронвали за този човек.
Ребека Дю твърди, че били прекалено сурови към малката Елизабет и че на нея никак не й е леко с тях.
— Тя не е като другите деца — твърде зряла е за осемте си години. Какви само ги говори понякога! „Ребека — вика ми един ден, — представяш ли си, точно когато си готова да си легнеш, да почувстваш глезена си прерязан?“ Нищо чудно, че я е страх, като си ляга на тъмно. А те нарочно я карат да го прави. Госпожа Камбъл твърди, че в нейната къща нямало разбойници. Отглеждат я, както две котки биха гледали мишка, и властват над всяка секунда от живота й. И най-малкия шум да вдигне, направо припадат. Все „Ш-шт! Ш-шт!“. Честно ти казвам, това дете е нашът-шът-кано до смърт. Но какво да направи човек?
Какво ли, наистина! Ще ми се да я видя. Изглежда е много емоционална. Леля Кейт казва, че от физическа гледна точка е гледана добре. Всъщност каза: „Хранят я и я обличат добре“ — но едно дете не живее само от храната. Никога няма да забравя собствения си живот, преди да дойда в „Грийн Гейбълс“.
Идния петък вечер си заминавам и ще прекарам два прекрасни дни в Авонлий. Притеснява ме единствено мисълта, че всеки ще ме пита как се чувствам като учителка в Съмърсайд.
Но само като си помисля за „Грийн Гейбълс“, Гилбърт — за Езерото с блестящите води, забулено в синя мъглица, за кленовете зад потока, които вече стават яркочервени, за златистокафявите папрати в Гората на духовете и за сенките по залез в Горичката на влюбените — това любимо място! Дълбоко в сърцето си откривам, че в този миг ми се иска да съм там с… с… познай с кого?
Знаеш ли, Гилбърт, има моменти, когато силно подозирам, че те обичам!
„Уинди Уилоус“
Уличка на привиденията
Съмърсайд
10 октомври
Дълбокопочитаеми и уважаеми господине,
Така започва едно от любовните писма на бабата на леля Чати. Не е ли прекрасно?
Какво огромно чувство за превъзходство трябва да е доставяло на дядото това обръщение! Ти самият не би ли го предпочел пред „Скъпи ми Гилбърт“, и т.н.? Но като цяло май се радвам, че не си въпросният дядо… изобщо някой дядо. Чудесна е самата мисъл, че сме млади, че имаме пред себе си цял един живот — при това заедно, нали?