Антон Павлович Чехов
Ана на шията
Глава 1
След венчавката нямаше дори лека закуска; младоженците изпиха по чаша вино, преоблякоха се и отидоха на гарата. Вместо весело сватбено тържество и вечеря, вместо музика и танци — поклонение в манастир на двеста версти. Мнозина одобряваха замисъла, като се аргументираха, че Модест Алексеич вече има чин, не е млад и шумна сватба би изглеждала неуместна; пък и ще бъде скучно да се слуша музика, когато чиновник на петдесет и две се жени за девойка, която едва е навършила осемнадесет. Говореха, че като човек с принципи Модест Алексеич бил замислил това поклонение в манастир, за да покаже на младата си жена, че и в брака на първо място поставя религията и нравствеността.
Изпращаха младоженците. Тълпата колеги и роднини стояха с чашите и чакаха да тръгне влакът, за да викнат „Ура“, и Пьотър Леонтич, бащата, с цилиндър, в учителски фрак, вече пиян и много бледен, все протягаше ръка с чаша към прозореца и говореше умолително:
— Анюта! Аня! Аня, една дума само!
Аня се накланяше от прозореца към него и той й шепнеше нещо, облъхваше я с винени изпарения, духаше в ухото й — нищо не можеше да се разбере — и кръстеше лицето й, гърдите, ръцете; дъхът му пресекваше и в очите му блестяха сълзи. А братята на Аня, гимназистите Петя и Андрюша, го дърпаха за фрака отзад и шепнеха сконфузено:
— Татенце, стига… Татенце, не трябва…
Когато влакът потегли, Аня видя как баща й потича малко след вагона, като се олюляваше и разплискваше виното си, а лицето му беше толкова жалко, добро и виновно.
— Ура-а-а! — викаше той.
Младоженците останаха сами. Модест Алексеич огледа купето, нареди вещите по рафтовете и седна усмихнат срещу младата си жена. Беше среден на ръст чиновник, доста пълен, подпухнал, доволно сит, с дълги бакенбарди и без мустаци и бръснатата му, рязко очертана брадичка приличаше на пета. Най-характерното в лицето му беше липсата на мустаци — голото, прясно обръснато място, което постепенно преминаваше в тлъсти, треперещи като желе бузи. Той се държеше солидно, движенията му бяха бавни, маниерите — меки.
— Не мога да не си спомня сега едно обстоятелство — усмихна се той. — Преди пет години, когато Косоротов получи орден „Света Ана“ втора степен и дойде да благодари, негово сиятелство се изрази така: „Значи сега имате три Ани: една на петлицата, две на шията“. Трябва да ви кажа, че по това време при Косоротов току-що се беше върнала жена му, особа свадлива и лекомислена, която се казваше Ана. Надявам се, когато получа „Ана“ втора степен, негово сиятелство да няма повод да ми каже същото.
Той се усмихваше с малките си очички. Тя също се усмихваше, развълнувана от мисълта, че този човек може всеки момент да я целуне с пълните си влажни устни и че тя вече няма право да му го откаже. Меките му движения, угоеното му тяло я плашеха. Беше й страшно и гадно. Той стана, без да бърза, свали ордена от шията си, съблече фрака и жилетката и облече халата.
— Така — каза, сядайки до Аня.
Тя си спомни колко мъчителна беше венчавката, когато й се струваше, че и свещеникът, и гостите, и всички в църквата я гледаха печално: защо, защо тя, такава мила, добра, се жени за този възрастен, скучен господин? Тази сутрин още я държеше възторгът, че всичко се подреди толкова добре, но по време на венчавката и сега във вагона се чувстваше виновна, излъгана и смешна. Ето, омъжи се за богаташ, но въпреки това пари у себе си пак нямаше, булчинската й рокля беше шита на вересия и когато днес баща й и братята й я изпращаха, по лицата им разбираше, че нямат пукната копейка. Дали ще се нахранят тази вечер? А утре? И, кой знае защо, й се струваше, че баща й и момчетата сега седят гладни без нея и изпитват точно такава мъка, както първата вечер след погребението на майка им. „О, колко съм нещастна! — мислеше си тя. — Защо съм толкова нещастна?“
С неловкостта на солиден човек, който не е навикнал да има вземане-даване с жени, Модест Алексеич й докосваше талията и я потупваше по рамото, а тя си мислеше за парите, за майка си, за смъртта й. Когато майка й умря, баща й, Пьотър Леонтич, учител по граматика и рисуване в гимназията, се пропи и немотията ги налегна; момчетата нямаха ботуши и галоши, баща й го влачеха при мировия съдия, дойде съдебният пристав, описаха им мебелите… Какъв срам! Аня трябваше да се грижи за пияния си баща, да кърпи чорапите на братята си, да ходи на пазар, а когато я хвалеха за красотата, младостта и изящните й маниери, на нея й се струваше, че целият свят вижда евтината й шапка и дупките на ботинките, замазани с мастило. А нощем сълзи и натрапчиви, неспокойни мисли, че скоро ще уволнят баща й от гимназията заради слабостта му и че той няма да може да го понесе и ще умре също като майка й. Тогава познатите дами се засуетиха и започнаха да търсят за Аня добър човек. Скоро се намери този Модест Алексеич, не млад и не красив, но с пари. Има на банка стотина хиляди и родово имение, което дава под аренда. Човек с принципи, който е добре поставен пред негово сиятелство; нищо ни му коства, както казваха на Аня, да вземе от негово сиятелство бележчица до директора на гимназията и дори до попечителя, за да не уволнят Пьотър Леонтич…