Докато тя си припомняше тези подробности, от прозореца нахлу музика, примесена с гълчава. Влакът беше спрял на малка гара. В тълпата на перона бойко свиреха хармоника и евтина писклива цигулка, а иззад високите брези и тополи, иззад вилите, облени в лунна светлина, се носеха звуци на военен оркестър; вероятно във вилното селище имаше танцова вечер. На перона се веселяха виладжии и граждани, дошли да подишат чист въздух в хубавото време. Тук беше и Артинов, собственик на цялото това вилно място, богаташ, висок пълен брюнет, който в лице приличаше на арменец, с изпъкнали очи и странен костюм. Беше с разгърдена риза, ботушите му бяха високи и с шпори, а от раменете му се спускаше черен плащ, който се влачеше по земята като шлейф. Следваха го две хрътки с наведени остри муцуни.
В очите на Аня още блестяха сълзи, но тя вече не си спомняше нито за майка си, нито за парите, нито за сватбата си, стискаше ръцете на познатите гимназисти и офицери, весело се смееше и говореше бързо:
— Здравейте! Как сте?
Излезе на платформата под лунната светлина и застана така, че всички да я видят от горе до долу във великолепната й нова рокля и шапка.
— Защо стоим? — попита тя.
— Тук има среща — отговориха й, — очакват пощенския влак.
Като забеляза, че Артинов я гледа, тя кокетливо примижа с очи и заговори високо на френски. И понеже собственият й глас звучеше толкова прекрасно, носеше се музика и луната се отразяваше в езерото, и понеже ненаситно и любопитно я гледаше Артинов, този известен донжуан и палавник, и понеже на всички им беше весело, неочаквано тя се изпълни с радост и когато влакът потръпна и познатите офицери й отдадоха чест на сбогуване, вече си тананикаше полката, с чиито звуци я догонваше военният оркестър, който гърмеше някъде там, отвъд дърветата; и тя се върна в купето си с такова чувство, сякаш на гарата я бяха убедили, че непременно ще бъде щастлива, въпреки всичко.
Младоженците прекараха в манастира два дни, после се върнаха в града. Живееха в държавна квартира. Когато Модест Алексеич отиваше на работа, Аня свиреше на рояла или плачеше от скука, или лягаше на кушетката и четеше романи и разглеждаше модно списание. По време на обяда Модест Алексеич ядеше обилно и говореше за политика, за назначения, за премествания и награди, за това, че трябва да се труди, че семейния живот не е удоволствие, а дълг, че капка по капка вир става и че най-високо той поставя религията и нравствеността. И като държеше ножа в юмрук, като меч, той казваше:
— Всеки човек трябва да има своите задължения!
А Аня го слушаше, страхуваше се, не можеше да яде и обикновено ставаше гладна от масата. След обяда мъжът й си почиваше и хъркаше силно, а тя отиваше при своите. Баща й и момчетата я поглеждаха някак особено, като че ли малко преди да пристигне я бяха осъждали за това, че се е омъжила за пари, за нелюбим, досаден, скучен човек; шумолящата рокля, гривните и въобще дамският й вид ги притесняваха и оскърбяваха; в нейно присъствие те малко се сконфузваха и не знаеха за какво да говорят с нея; но все така си я обичаха както преди и още не бяха свикнали да обядват без нея. Тя сядаше и хапваше с тях чорба, каша и картофи, пържени в овча мас, от която миришеха на свещ. Пьотър Леонтич с трепереща ръка си наливаше от гарафата и бързо гаврътваше с алчност, с отвращение, после изпиваше втора чаша, после трета… Петя и Андрюша, слабички, бледни момчета с големи очи, вземаха гарафата и говореха безпомощно:
— Не трябва, татенце… Достатъчно, татенце…
Аня също се тревожеше и го молеше повече да не пие, а той неочаквано избухваше и удряше с юмрук по масата.
— Няма да позволя на никого да ме надзирава! — крещеше той. — Момчета! Момиче! Ще ви изгоня всички навън!
Но в гласа му се усещаха слабост, доброта и никой не се страхуваше от него. Следобед той обикновено се нагиздваше; бледен, с порязана от бръсненето брадичка, протягайки мършава шия, по половин час стоеше пред огледалото и се гиздеше, ту се решеше, ту завиваше черните си мустаци, пръскаше се с парфюм, завързваше панделка за вратовръзка, после надяваше ръкавиците си, цилиндъра и отиваше по частни уроци. Ако пък имаше празник, оставаше у дома и рисуваше или свиреше на фисхармониум, който стържеше и ръмжеше; стараеше се да извади от него стройни, хармонични звуци и подпяваше или се сърдеше на момчетата: