Но през годините създадох и някои свои контакти. Като видях разкривените червени букви, надраскани по листчето като следи от нокти по кора на дърво, веднага се сетих, че това трябва да е работа на Руди Бристол. Театралниченето е типично в негов стил. Готическата романтика на пожълтялото късче пергамент. Сякаш се очакваше да повярвам, че призракът сам го е направил. Че Анна сама е издрала името си с кръвта на някой друг и ми го е пратила като визитна картичка с покана за вечеря.
Руди Бристол–Маргаритката е едно хлапе, хардкор маниак на тема готика, от Ню Орлиънс. Мотае се като барман някъде дълбоко във френската част и е на двадесет и четири-пет, но все още му се иска да е на шестнайсет. Той е слаб, блед като вампир и прекалява с носенето на мрежести дрехи. Досега три пъти ме е пускал по следите на призраци: и трите пъти – бърза, лесна плячка. Единият просто висеше обесен в някакъв зимник и гласът му се чуваше през дъските на пода, приканвайки шепнешком новите обитатели да слязат при него. Влязох, изкормих го и си тръгнах. Този случай ме накара да харесвам Маргаритката. Но ми отне доста повече време да свикна с нестихващия му краен ентусиазъм.
Обадих му се веднага щом получих писмото.
– Здрасти, пич, как се сети, че съм аз?
Нямаше разочарование в гласа му, просто тонът му беше толкова развълнуван и поласкан, че ми напомни на някое хлапе на концерт на Джонас Брадърс. Руди е фен. Ако му позволя, сигурно би нарамил протонова раница и би ме следвал из цялата страна.
– Много ясно, че си бил ти. Колко опита ти трябваха да нацелиш буквите? А кръвта истинска ли е?
– Да, истинска е.
– От какво е?
– Човешка е.
Усмихнах се.
– Използвал си собствената си кръв, нали?
Чу се звук от нервно (или обидено) шаване.
– Виж какво, искаш ли да ти дам следата, или не?
– Да, слушам те.
Очите ми бяха приковани от листчето хартия. Анна. Въпреки че знаех, че това е един от евтините трикове на Маргаритката, не можех да отрека, че името ѝ, написано с кръв, изглеждаше красиво.
– Анна Корлов. Убита през 1958 г.
– От кого?
– Никой не знае.
– Как?
– И това никой не знае май.
Започваше да ми звучи като фалшива следа. Винаги има полицейски хроники, винаги има разследване. Всяка пролята капка кръв оставя след себе си тонове бумащина, папки – да те замерям от тук до Орегон. А и начинът, по който Руди се насилваше да произнася фразата „никой не знае“ със злокобен глас, започваше да ми лази по нервите.
– А ти откъде знаеш тогава? – попитах го.
– Много хора знаят – отговори той. – Това е най-популярната страшна история в Тъндър Бей.
– Страшните истории обикновено се оказват точно това: истории. Защо ми губиш времето?
Пресегнах се към листчето, готов да го смачкам в юмрука си. Но не го направих. Не знам защо бях толкова скептичен. Хората винаги знаят кога едно място е обладано. Понякога много хора знаят. Но нищо не правят по въпроса. Нищо не казват. Вместо това гледат да стоят надалече от такива места и цъкат с език, когато някой непросветен глупак падне в паяжината. Така им е по-лесно. Така могат да си живеят на светло.
– Анна не е от този тип страшни истории – настоя Маргаритката. – Ако разпиташ из града, никой няма да ти каже нищо за нея, освен ако не питаш на правилните места. Тя не е туристическа атракция. Но ако отидеш на някое пижамено парти на тийнейджърки, гарантирам ти, че ще си разказват историята на Анна в полунощ.
– Понеже постоянно ходя по пижамени партита – въздъхвам аз.