Разбира се, предполагам, че Маргаритката е ходел, като е бил на тези години.
– Кажи ми какво знаеш.
– Била е на шестнайсет, когато е умряла. Била е дъщеря на емигранти от Финландия. Баща ѝ е починал рано, от някаква болест май, а майка ѝ държала нещо като частно общежитие в центъра на града. Анна била напът към абитуриентския си бал, когато я убили. Някой прерязал гърлото ѝ, но това е меко казано. Почти отрязал главата ѝ. Казват, че била облечена в бяла рокля за бала и като я открили, цялата дреха била станала червена. Затова я наричат Анна в рокля от кръв.
– Анна в рокля от кръв – повтарям меко.
– Някои хора казват, че го е направил един от наемателите в общежитието на майка ѝ. Някой перверзник, който я загледал и харесал това, което вижда, проследил я и я хвърлил в канавката да ѝ изтече кръвта. Други казват, че е бил кавалерът ѝ или някое ревниво гадже.
Поемам дълбоко въздух, за да изляза от транса си. Лоша работа, но то винаги е така, а това дори не е най-гадният случай, който съм чувал. Хауърд Соубърг, фермер в централната част на Айова, избил цялото си семейство с лозарските си ножици, като ръгал и кълцал, както му падне. Семейството се състояло от съпругата му, двамата му синове, новородено и възрастната му майка. Ето това е едно от най-гадните неща, които съм чувал. Бях разочарован, като отидох в Айова – открих, че призракът на Хауърд Соубърг явно не е бил достатъчно разкаян, че да се задържи на тоя свят. Странното е, че обикновено жертвите стават злодеи след смъртта си. Истински злите продължават напред или горят в ада, или стават на пепел, или се прераждат в мухи-лайнарки. Изхабяват бесовете си, докато са живи.
Маргаритката продължаваше да ми разказва легендата за Анна. Гласът му ставаше все по-тих и задъхан от вълнение. Не можех да преценя дали да се смея, или да се дразня.
– Добре, и какво прави тя сега?
Той млъкна.
– До момента е убила двадесет и седем тийнейджъри... поне това е бройката, която знам.
Двадесет и седем тийнейджъри за половин век. Пак започна да ми звучи като детска приказка – или това, или ставаше дума за най-странното прикритие за жив сериен убиец в историята. Никой не може да убие двадесет и седем тийнейджъри и да се измъкне, без да го преследват тълпи от селяни с факли и вили към някой замък. Дори и призрак не може.
– Двадесет и седем местни хлапета? Бъзикаш ли ме? Не просто бездомници или бегълци?
– Ами...
– Ами, какво? Някой ти е скроил номер, Бристол.
Усещах горчивина в гърлото си. Не знам защо. И какво, ако следата е фалшива? Имаше още петнадесет призраци, които ме чакаха в торбата. Един от тях в Колорадо, тип Гризли Адамс4, убиваше ловци по цялата планина. Ето това звучеше забавно.
– Така и не открили нито едно от телата – каза Маргаритката, мъчейки се да обясни. – Сигурно са решили, че хлапетата са избягали от къщи или са били отвлечени. Само другите на тяхната възраст знаели нещо за Анна, но никой нищо не казвал, разбира се. Знаеш как е.
Да. Знаех как е. Знаех и нещо друго. Имаше още нещо в историята на Анна, за което Маргаритката не ми казваше. Не знаех какво, наречете го интуиция. Може би заради името ѝ, надраскано с пурпурночервено. Може би евтиният мазохистичен трик на Маргаритката все пак ми оказваше някакво влияние. Но някак си знаех. И сега знам. Имам вътрешно усещане, а баща ми винаги казваше като става така, да се вслушвам.
– Ще видя какво мога да направя.
– Ще отидеш ли?
Отново този глас, изпълнен с ентусиазъм, като нетърпеливо ловджийско куче, което чака да му пуснат каишката.
– Казах, че ще видя какво мога да направя. Първо трябва да приключа с нещо тук.
– Какво?
Разказах му набързо за Стопаджията от Окръг 12. Той започна да ми дава предложения как да примамя призрака. Правеше го с такава магарешка упоритост и предложенията бяха толкова тъпи, че дори не ги помня. После, както обикновено, се опита да ме накара да отида в Ню Орлиънс. Не бих припарил там и с въже да ме теглят. Този град е ужасно свърталище на призраци и така му се пада. Никъде по света не обичат призраците си повече оттам. Понякога се тревожа за Маргаритката; тревожа се, че някой ще дочуе, че поддържаме връзка, че ме праща на лов за духове и някой ден ще се наложи да отида на лов за него самия, за някаква изкормена негова версия, превърната в жертва, която влачи отрязаните си крайници из някое хале.
Бях го излъгал. Нямаше какво да гледам и да се чудя. Още преди да приключим разговора, вече знаех, че ще тръгна след Анна. Вътрешното ми усещане казваше, че тя не е просто поредната измислица. А и исках да я видя – в рокля от кръв.