Глава пета
На пръв поглед Гимназия с професионална насоченост „Сър Уинстън Чърчил“ е като всяко друго училище в САЩ, в което съм бил. Прекарвам целия първи час с педагогическия съветник, г-жа Бен, кльощава млада женица с остри черти, на която ѝ е писано цял живот да носи твърде широки поло блузи и да притежава твърде много котки. Обсъждаме училищната ми програма.
Сега вървя по коридорите и всички очи са вперени в мен. Аз съм нов и различен, но това не е всичко. Всеки зяпа всеки, защото на първия учебен ден хората си умират да видят какво се е случило със съучениците им през лятото. Със сигурност има поне петдесет човека, които се разхождат из сградата с нови прически или тотално са сменили стила на обличане. Момичето с бледа кожа, което всички са смятали за книжен плъх, си е изрусило косата и си е сложило кожен нашийник на врата. Кльощавото момче от отбора по лека атлетика е помпало във фитнеса цяло лято и си е накупило цял куп впити тениски.
И все пак, погледите се задържат по-дълго върху мен, защото макар че съм нов, не се държа като такъв. Не се оглеждам за номерата на класните стаи. Все ще намеря правилната, нали? Няма причина за паника. Аз съм старо куче. Учил съм в дванайсет различни училища за последните три години. А и търся нещо конкретно. Трябва ми някой, който да ме вкара в играта, в социалния живот в училище. Трябва да накарам хората да си говорят с мен, за да мога да им задам въпросите, на които търся отговор. Затова винаги като се местя, първо търся кралицата на гимназията – пчелата майка.
Всяко училище си има такава. Момичето, което знае всичко и познава всеки. Сигурно може да опитам набързо да се сприятеля и със спортната звезда, но никога не съм бил добър в това. С баща ми никога не сме гледали мачове и никога не сме играли с топка на двора. Мога да се боричкам с призраци с часове, но петнадесет минути на игрището за американски футбол биха ми изкарали въздуха. Момичетата, от друга страна, винаги се лепят по мен. Не знам точно защо. Може би защото създавам впечатление на аутсайдер и имам един такъв разсеян поглед, който ги привлича. Може би е нещо, което понякога виждам в огледалото – нещо, което ми напомня за баща ми. А може би просто съм адски приятен за окото. Затова се тътря по коридорите, докато най-после я виждам – усмихната, заобиколена от хора.
Не можеш да я сбъркаш: кралицата на училището винаги е хубава, но тази си е направо красавица. Има гъста руса коса, дълга почти до кръста, и устни с цвят на узрели праскови. Веднага щом ме вижда, леко ми кимва. Усмихва се с лекота. Това е момичето, което получава всичко, което иска, в „Сър Уинстън Чърчил“. Тя е любимката на учителите, кралицата на бала и центърът на купона. Тя може да ми каже всичко, което ми трябва. И точно така се надявам да стане.
Като минавам покрай нея, нарочно не ѝ обръщам внимание. След няколко секунди тя се отделя от групичката и изскача до мен.
– Хей, не съм те виждала преди.
– Наскоро се преместих в града.
Тя пак се усмихва. Има идеални зъби и топли шоколадови очи. В нейно присъствие моментално ти пада гардът.
– Значи е хубаво някой да те ориентира в обстановката. Аз съм Кармел Джоунс.
– Тезеус Касио Лоууд. Що за родители си кръщават детето Кармел?
Тя се разсмива.
– Що за родители си кръщават детето Тезеус Касио?
– Хипита – отговарям аз.
– Именно.
Смеем се заедно и моят смях не е изцяло неискрен. Кармел Джоунс притежава това училище. Това си личи от начина, по който се държи – сякаш не ѝ се е налагало да моли за нищо в живота. Личи си и по това как тълпата ѝ прави път, като птички покрай дебнеща котка. И въпреки всичко, тя не вири нос, сякаш всичко това ѝ се полага, както е при много от този тип момичета. Показвам ѝ учебната си програма и тя отбелязва, че караме четвърти час биология заедно и – още по-добре – обедната ни почивка съвпада. Когато ме оставя пред вратата на класната стая за втори час, се обръща и ми намигва през рамо.
Този тип момичета са само част от работата ми. Понякога е трудно да не го забравям.
На обяд Кармел ми маха, но не отивам веднага при нея. Не съм тук, за да излизам с момичета, и не искам тя да си извади грешна представа. Вярно, много си я бива, и с мъка си напомням, че цялата тази популярност и лесен живот сигурно са я направили невероятно скучна. Тя принадлежи към светлата страна на живота и това ми идва в повече. Но истината е, че съм така с повечето хора. Какво очаквате? Пътувам често и прекарвам твърде много нощи в това да убивам разни неща. Кой би ме търпял?