Оглеждам останалата част от училищния стол, като отбелязвам различните групички и се чудя кои са тези, които има най-голяма вероятност да ме заведат при Анна. Феновете на готиката сигурно знаят историята най-добре, но пък е трудно да се отървеш от тях. Ако разберат, че имам сериозното намерение да убия призрак, сто процента след мен ще се повлече цяла тълпа от чуруликащи ентусиасти с черна очна линия, носещи разпятия и цитиращи реплики от „Бъфи, убийцата на вампири“.
– Тезеус!
Мамка му, забравих да кажа на Кармел да ме нарича Кас. Последното, което ми трябва, е хората да ме запомнят като „Тезеус“. Приближавам масата ѝ и виждам как няколко чифта очи се разширяват, докато го правя. Десетина други момичета сигурно моментално започват да си падат по мен само защото виждат, че Кармел ми обръща внимание. Или поне така казва социологът в главата ми.
– Здрасти, Кармел.
– Здрасти. Как ти се струва „Сър Уинстън“?
Наум се заричам никога да не наричам училището „Сър Уинстън“.
– Не е лошо, благодарение на обиколката с теб тази сутрин. Между другото, повечето хора ми викат Кас.
– Каз?
– Да. Ама по-меко, със „с“. Какво ядете на обяд тук?
– Обикновено си взимаме пица оттам.
Тя кимва леко с глава и аз се обръщам в тази посока.
– Е? Защо се премести в Тъндър Бей, Кас?
– Заради гледката – казвам и се усмихвам. – Честно, няма да повярваш, ако ти кажа.
– Пробвай ме – казва тя.
Пак ми идва наум, че Кармел Джоунс знае точно как да получи това, което иска. Но също така ми дава възможност да бъда напълно честен. Устата ми се раздвижва, за да оформи думите „Анна, тук съм за Анна“, когато скапаната армия на троянците се изсипва зад нас в поточна линия от тениски на отбора по борба на „Сър Уинстън Чърчил“.
– Кармел – казва един от тях.
Без да погледна, знам, че е или доскоро е бил гадже на Кармел. Начинът, по който казва името ѝ, някак лепне в устата му. Начинът, по който Кармел реагира, като повдига брадичка и свива вежди, ме кара да си мисля, че по-скоро става дума за бивш.
– Идваш ли довечера? – пита той, като напълно ме игнорира.
Поглеждам го развеселен. Типичната спортна звезда, която си брани територията.
– Какво има довечера? – питам аз.
– Всяка година има „Парти на ръба на света“ – Кармел извърта очи към тавана. – Открай време го правим на първия учебен ден.
Открай време, или поне откакто излезе филмът „Правилата на привличането“.
– Звучи готино – казвам.
Не мога да продължавам да не обръщам внимание на неандерталеца зад мен, затова протягам ръка и се представям.
Само най-големият задник би отказал да стисне ръката ми. Но явно току-що съм срещнал най-големия от всички задници. Той само кима към мен и казва:
– К’во става?
Не се представя, но Кармел го прави.
– Това е Майк Андовър.
Сочи към останалите.
– А това са Чейс Пътнам, Саймън Пери и Уил Розенбърг.
Всички те само ми кимат, като пълни нещастници, освен Уил, който се здрависва с мен. Той е единственият, който не изглежда като тотален скапаняк. Носи якето си с емблемата на отбора леко неглиже и с отпуснати рамене, сякаш малко го е срам от това. Или сякаш малко го е срам от тази компания.
– Идваш ли, или не?
– Не знам – отговаря Кармел. Звучи раздразнена. – Ще видя.
– Ще сме на водопадите към десет – казва той. – Кажи, ако искаш да те закарам.
Когато той си тръгва, Кармел въздъхва.
– За какво говорят? Водопадите? – питам аз с престорен интерес.
– Партито е на водопадите Какабека. Всяка година го местим, за да не се усетят ченгетата. Миналата година беше на водопадите Троубридж, но всички доста се изплашиха, когато...
Тя млъква.
– Когато какво?
– Нищо. Това са просто страшни истории.
Май ще ми излезе късметът. Обикновено минава поне седмица, преди да има удобен преход към разговори за духове. Не е много лесно да се повдигне тази тема.
– Обожавам страшните истории. Всъщност умирам си за една такава история.
Сядам срещу нея и се облягам на лакти.
– А и е хубаво някой да ми покаже нощния живот на Тъндър Бей.
Тя ме поглежда право в очите.
– Можем да отидем с моята кола. Къде живееш?
Някой ме следи. Усещането е толкова силно, че имам чувството, че очите ми искат да изскочат през черепа и да разтворят косата на тила ми, за да погледнат. Прекалено горд съм да се обърна – минал съм през твърде много страхотии, за да ме изплаши някакъв си жив нападател. Има и лек шанс да ставам параноичен. Но не мисля така. Има нещо там и това нещо още диша, което ме кара да се чувствам некомфортно. Мъртвите имат простички мотиви: омраза, болка, обърканост. Искат да те убият, защото само това им остава. Живите имат нужди и този, който ме следи, иска мен или нещо мое. Това ме изнервя.