Томас избърсва крайчето на устата си със салфетка.
– Готино желязо имаш в чантата – казва той. – Старата г-жа Мърви Очи изглеждаше доста впечатлена.
Щраква с клечките и взима едно парче от панираното суши, после го натъпква в устата си. Докато дъвче, говори, а ми се ще да не е така.
– Бих казал, че си някакъв тип убиец на духове. И знам, че си тук за Анна.
Сигурно трябва да го питам какво още знае. Но не го правя. Не ми се говори повече с него. И без това вече знае твърде много за мен.
Шибаният Бристол-Маргаритката. Ще му скъсам главичката – да ме запрати тук, където ме дебне някакъв навлек-телепат, и дори да не ме предупреди.
Като гледам Томас Сабин сега, виждам наперена малка усмивчица на бледото му лице. Бута очилата нагоре по носа си с жест, който е толкова бърз и несъзнателен, че очевидно го прави често. Има толкова самоувереност в тези хитри сини очи; едва ли някой може да го убеди, че интуицията му на медиум греши. А и кой знае колко от мислите ми е успял да прочете вече.
Инстинктивно вдигам с два пръста едно кръгче панирана риба от чинията и го слагам в уста. Има някакъв сладко-пикантен сос. Изненадващо добро е, тежко и твърдо. Но продължавам да нямам намерение да докосвам това с рибешките яйца. Стига ми толкова. Ако не мога да го разубедя, ако не мога да го накарам да повярва, че не съм този, за когото ме мисли, тогава поне трябва да бутна наперения му задник от коня и да го пратя да си ходи дома.
Свивам вежди с объркано изражение.
– Коя Анна? – казвам.
Той премигва и започва да бръщолеви, като пръска слюнка. Облягам се на лакти и се навеждам напред.
– Искам да ме чуеш много добре, Томас. Оценявам желанието ти да помогнеш. Но това не е ловна дружинка и аз не набирам доброволци. Разбираш ли ме?
И тогава, преди той да има време да запротестира, се замислям яко, замислям се за всяко ужасяващо нещо, което съм правил, за всичките безброй начини, по които съм виждал неща да кървят, да горят и да се разпадат. Изпращам му очите на Питър Карвър, които експлодират в орбитите си. Изпращам му черната слуз, която изтича от Стопаджията от Окръг 12, кожата му, която се съсухря чак до костите.
Той поглежда все едно съм го ударил с юмрук в лицето. Главата му направо отскача назад и капчици пот се насъбират над веждите и горната му устна. Той преглъща, адамовата му ябълка се движи нагоре-надолу. Струва ми се, че горкото момче може да върне сушито, което изяде.
Не протестира, когато искам сметката.
Глава шеста
Оставям Томас да ме закара до къщи. Всъщност като се поотпуснах малко, той спря да ми лази толкова по нервите. Докато вървя към стъпалата на верандата, чувам как сваля прозореца и пита смутено дали ще ходя на „Партито на ръба на света“. Не казвам нищо. Всичката тази смърт, която го накарах да види, го е разтърсила здраво. Все повече ми прилича просто на едно самотно хлапе и не искам пак да ми се налага да му казвам да стои далеч от мен. А и нали чете мисли – би трябвало сам да се досети.
Като влизам, оставям чантата си на кухненската маса. Майка ми е там и реже на ситно някакви билки, което може да означава вечеря, освен ако не е някое от различните ѝ магически заклинания. Виждам листа от ягода и канела. Значи или е любовно заклинание, или е плодов пай. Стомахът ми се обръща и ме подсеща, че е празен, така че отивам до хладилника и си правя сандвич.
– Ей, вечерята ще е готова след час.
– Знам, но съм гладен сега. Раста.
Вадя майонеза, пушено сирене и болонски колбас. Като се пресягам за хляба, прехвърлям наум всичко, което трябва да свърша за тази вечер. Камата е почистена, но това не е толкова важно. Не очаквам да видя мъртъвци, независимо какви слухове се носят из училище. Никога не съм чувал за призрак, който напада група от повече от десет човека. Такива работи стават само в долнопробните филми на ужасите.
Тази вечер важното е да се впиша. Искам да чуя историята за Анна, искам да се запозная с хората, които могат да ме заведат при нея. Маргаритката ми каза името, фамилията и възрастта ѝ, но не можа да ми каже къде се подвизава. Само знаеше, че е в къщата на семейството си. Мога, разбира се, да отида в местната библиотека и да потърся адреса на Корлови. Нещо толкова сериозно като убийството на Анна сигурно е влязло във вестниците. Ама какво му е забавното на това? Това е любимата ми част от лова. Да опозная призраците. Да чуя легендите им. Искам да са възможно най-страховити в главата ми и, когато най-сетне ги видя, не искам да се разочаровам.
– Как беше твоят ден, мамо?