– Не го разказах добре – казва тя и се мъчи да не се смее. – На Майк му се получава повече.
– Да, сигурно го разкрасява с много псувни и ръкомахане.
– Кармел.
Обръщам се и ето го пак Майк, с Чейс и Уил от двете му страни, който изплюва името на Кармел от устата си като топка лепкава паяжина. Странно е как само звукът от нечие име може да бъде използван със същата цел, с която жигосват добитък.
– Какво е толкова смешно? – пита Чейс.
Загася цигарата си в парапета и прибира фаса в раницата си. Струва ми се леко гнусно, но също така съм впечатлен от екокултурата му.
– Нищо – отговарям аз. – В последните двадесет минути Кармел ми разказваше как сте срещнали Голямата стъпка миналата година.
Майк се усмихва. Нещо е различно. Нещо не е както трябва и не мисля, че е само от това, че са пили.
– Шибаната история си е чистата истина – казва той.
Осъзнавам, че различното е, че той се държи приятелски с мен. Гледа към мен, а не към Кармел. Нито за секунда не бих помислил, че е искрен. Явно пробва друга тактика. Иска нещо от мен, или още по-лошо – опитва се да ми скрои някой номер.
Слушам, докато Майк разказва същата история, само че с много повече жестикулации. Версиите са изненадващо сходни, но не знам дали това значи, че може да са верни, или че просто са разказвали историята много пъти. Като приключва с разказа си, Майк се поклаща леко на място и се взира в тъмнината.
– Значи си падаш по страшни истории, а? – пита Уил Розенбърг, за да запълни тишината.
– Обожавам ги.
Изправям леко гръб. Влажен бриз идва откъм водата и черната тениска започва да лепне за гърба ми, от което ме полазват студени тръпки.
– Поне тези, които не завършват с някаква котка, приличаща на Йети, която пресича пътя, без да нападне никого – казвам аз.
Уил се смее.
– Знам. На такава история ѝ трябва завършваща фраза. „Едно мокро коте на никого не пречи.“ Казвам им да я добавят, ама кой ли ме слуша.
И аз се смея, макар че чувам как Кармел мърмори до рамото ми, че това е отвратително. Ами, какво да се прави. Май Уил Розенбърг ми е симпатичен. Той поне има мозък в главата си. Разбира се, това го прави и най-опасния от тримата. От начина, по който Майк е застанал, знам, че чака Уил да продължи или да направи нещо. От чисто любопитство решавам да го улесня.
– Знаеш ли други по-добри? – питам аз.
– Знам няколко – казва той.
– Чух от Натали, че майка ти е нещо като вещица – намесва се Чейс. – Верно ли?
– Верно – свивам рамене. – Прави предсказания.
Обръщам се към Кармел.
– Продава свещи и други неща по интернет. Няма да повярваш какви пари се изкарват от това.
– Яко – казва Кармел и се усмихва. – Може да ми гледа на ръка някой път.
– Ужас – казва Майк. – Само това ни липсва в тоя град: още една откачалка. Ако майка ти е вещица, ти какъв си? Хари Потър?
– Майк – казва Кармел. – Не се дръж като тъпак.
– Мисля, че искаш твърде много от него – казвам меко.
Но Майк не ми обръща внимание и пита Кармел защо ѝ е да се занимава с изрод като мен. Чувствам се много поласкан. Кармел започва да изглежда изнервена, сякаш се страхува, че Майк ще откачи и ще ме удари или ще ме метне през парапета в плитката вода долу. Поглеждам над ръба. В тъмното не мога да видя колко е дълбоко, но не мисля, че е достатъчно да омекоти падането, а и сигурно ще си счупя врата на някоя скала. Опитвам се да остана спокоен и концентриран, с ръце в джобовете. И все пак се надявам, че безразличното ми изражение му къса нервите, защото коментарите му за майка ми и това, че ме сравни с някакво слаботелесно вълшебниче, ме ядосаха. Ако ме хвърли през парапета, сигурно ще остана да витая по мокрите скали, мъртъв и чакащ отмъщение, без покой, докато не изям сърцето му.
– Споко, Майк – казва Уил. – Щом иска страшна история, да му дадем нещо добро. Да му дадем това, заради което долните класове не могат да спят.
– Какво е то? – питам аз.
Космите на врата ми настръхват.
– Анна Корлов. Анна в рокля от кръв.
Името ѝ се плъзга в мрака като танцьорка. Когато го чувам от чужда уста, извън главата ми, ме побиват тръпки.
– Анна в рокля от кръв? Като Пепеляшка в жълтата рокля?
Шегувам се, защото знам, че ще ги раздразни. Ще положат особено усилие да я направят ужасяваща, страховита, а аз точно това искам. Но Уил ме поглежда изненадан, сякаш се чуди откъде знам детската приказка.
– Анна Корлов умряла, когато била на шестнайсет – казва той след малко. – Гърлото ѝ било прерязано от ухо до ухо. Била тръгнала за абитуриентския си бал, когато се случило. Открили тялото ѝ на следващия ден, вече било покрито с мухи, а бялата ѝ рокля била пропита с кръв.