– Казват, че гаджето ѝ я е убило, нали? – Чейс приглася с отработена реплика.
– Може и така да е – свива рамене Уил. – Защото напуснал града няколко месеца по-късно. Но всички го видели на бала тази нощ. Питал за Анна и решил, че му е вързала тенекия. Но няма значение как е умряла. Или кой я е убил. Важното е, че тя не е съвсем мъртва. Година след като я намерили, тя пак се появила в старата си къща. Къщата била продадена, когато майката на Анна умряла от инфаркт няколко месеца по-рано. Един рибар и семейството му я купили и се нанесли. Анна избила всички. Откъснала им крайниците един по един. Оставила главите и ръцете им на купчини пред стълбището, а телата им окачила в мазето.
Оглеждам бледите лица в малката тълпа, която се е събрала наоколо. Някои от тях очевидно изглеждат неспокойни, включително Кармел. Повечето изглеждат любопитни, чакат реакцията ми.
Дишането ми е ускорено, но се насилваям да прозвуча скептично, когато питам:
– Откъде знаеш, че не е бил някой скитник? Някой психопат, който е разбил вратата на къщата, докато рибаря го нямало?
– От начина, по който полицията покрива цялото нещо. Няма арести. Почти няма разследване. Просто запечатали къщата и се направили, че нищо не се е случило. Било по-лесно, отколкото си мислили. Всъщност хората проявяват голямо желание да забравят такива неща.
Кимам. Това е вярно.
– Но има и още нещо. Имало нещо, написано с кръв по всички стени: Anna taloni – „Къщата на Анна“.
Майк се ухилва.
– Плюс това, няма как някой нормален човек да разкъса тяло по този начин. Рибарят бил сто и двадесет кила човек. Тя му откъснала ръцете и главата. Трябва да имаш мускулите на Скалата, да си друсан с метамфетамини и да са ти били адреналин в сърцето, за да можеш да откъснеш главата на такъв човек.
Изсумтявам и армията на троянците се разсмива.
– Той не ни вярва – мърмори Чейс.
– Просто го е страх – казва Майк.
– Млъкни – казва остро Кармел и ме хваща под ръка. – Не им обръщай внимание. Вдигнали са ти мерника още от момента, в който видяха, че можем да станем приятели. Безумно е. Това са детински глупости, като да викаш „Кървавата Мери“ пред огледалото на пижамено парти.
Ще ми се да ѝ кажа, че това е съвсем различен случай, но не го правя. Вместо това стискам успокояващо ръката ѝ и се обръщам отново към тях.
– И къде е къщата?
Тогава, разбира се, те се споглеждат, сякаш само това са чакали.
Глава седма
Тръгваме от водопадите и караме обратно в посока Тъндър Бей, като се спускаме с твърде висока скорост под кехлибарената светлина на улични лампи и покрай размазаните цветове на светофари. Чейс и Майк се смеят шумно, свалили са прозорците и говорят за Анна, като раздуват легендата ѝ. Кръвта пищи в ушите ми толкова силно, че забравям да се оглеждам за пътни табели, забравям да следя пътя натам.
Отне им някакво време да ни измъкнат от партито, но го направиха с известен финес, убеждавайки другите да продължат да пият и да се забавляват. На Кармел едва ли не ѝ се наложи да извърти стария номер с „Я, вижте там“, за да се отърве от Натали и Кейти, преди да се метнем в минивана на Уил. Но сега просто се носим в летния въздух.
– Далечко е – казва Уил иззад волана.
Сещам се, че и миналата година той е бил нароченият шофьор след партито на водопадите Троубридж. Не мога да го разбера съвсем; това, че все него прецакват да не пие, за да може да ги кара, ме навежда на мисълта, че той се мъкне с тези боклуци само за да се впише. В същото време е твърде умен и нещо в поведението му ме кара да си мисля, че той командва парада без другите да подозират.
– Доста извън града е. В северна посока.
– Какво ще правим, като стигнем? – питам и всички се смеят.
– Ще пием бири, ще замеряме къщата с бутилки... – Уил свива рамене. – Не знам. Има ли значение?
Не, няма. Няма да убия Анна тази нощ, не и пред всички тези хора. Просто искам да отида там. Да усетя присъствието ѝ зад някой прозорец – да ме гледа, да се взира в мен и после да изчезне навътре в къщата. Ако трябва да съм честен пред себе си, ще призная, че Анна Корлов ми е влязла под кожата, както малко призраци преди нея. Не знам защо. Има само един призрак освен нея, който заема такова място в мислите ми, който предизвиква толкова силни чувства и това е призракът, който уби баща ми.
Сега се движим близо до Горно езеро и чувам как вълните ми нашепват за всички тези мъртви неща, които се крият под повърхността и се взират от дълбините с мътни очи и проядени от рибите бузи. Те могат да почакат.