Събуждам се сред миризма на прах и с усещането, че голямата част от главата ми лежи на парчета някъде зад мен. После премигвам. Всеки мой дъх вдига малки сиви облачета над старите и неравни дъски на пода. Завъртам се по гръб и установявам, че главата ми е цяла, но мозъкът ме боли толкова много, че отново се налага да затворя очи. Не знам къде съм. Не помня какво съм правил, преди да се озова тук. Единственото, което ме занимава, е, че мозъкът ми сякаш се е откачил и сега се плиска напред-назад в черепа. Една картинка се появява в главата ми: някакъв изрод-неандерталец замахва с дъска. Парченцата от пъзела започват да се подреждат на местата си. Премигвам пак в странната сива светлина.
Странната сива светлина. Очите ми се разширяват. Аз съм вътре в къщата.
Съзнанието ми се отръсква, както куче отръсква козината си от вода, и един милион въпроси излитат като капчици. Колко време съм бил в безсъзнание? В коя стая съм? Как да се измъкна? И, разбира се, най-важното: дали тези копеленца са ме зарязали тук?
Последният ми въпрос получава отговор, когато чувам гласа на Майк.
– Видя ли, казах ти, че не съм го убил.
Той почуква с пръст по стъклото и аз се извивам към прозореца, за да видя идиотското му ухилено лице. Казва нещо тъпо от сорта, че съм мъртъв и че това се случва с тези, които посягат на това, което е негова собственост. Тогава чувам Кармел, която крещи, че ще повика ченгетата, и пита с глас, изпълнен с паника, дали поне съм се събудил вече.
– Кармел! – извиквам, като се мъча да се подпра на коляно. – Добре съм.
– Кас – извиква тя обратно. – Тези кретени... не знаех, че така ще направят, кълна се.
Вярвам ѝ. Разтривам тила си. По пръстите ми има малко кръв. Всъщност доста кръв, но не съм разтревожен, защото раните по главата кървят като вода от чешмата, дори когато нараняването е не по-лошо от порязване на хартия. Слагам ръка на пода, за да се надигна, и кръвта се смесва с прахта в зловеща червеникава паста.
Твърде рано е да се опитвам да стана. Главата ми плува. Налага се пак да легна на пода. Стаята започва да се движи от само себе си.
– Ужас, виж го! Пак припадна. Май трябва да го извадим оттам, пич. Може да има сътресение или... знам ли.
– Ударих го с дъска; много ясно, че ще има сътресение. Голям идиот си.
Кой го казва, ще ми се да отбележа. Всичко това е някак нереално, някак без да прави връзка. Почти като в сън.
– Аз викам просто да го оставим тук. Ще намери как да се върне обратно.
– Пич, не можем да го оставим. Виж му главата; адски много кръв тече.
Докато Майк и Чейс спорят дали да останат да ме бавят, или да ме оставят да умра, аз чувствам, че пак потъвам в мрака. Май това ще е то. Да ме убият живи хора – е това не си го бях представял.
Но тогава чувам гласа на Чейс, поне с пет октави по-писклив.
– О, Боже! О, Боже!
– Какво? – извиква Майк. Гласът му издава едновременно раздразнение и паника.
– Стълбите! Виж шибаните стълби!
Отварям очи с усилие и с цялата си воля вдигам глава на няколко сантиметра от пода. В първия момент не виждам нищо необичайно в стълбите. Малко са тесни и перилата са счупени на поне три места. Но после поглеждам по-нагоре.
Тя е тук. Присветва като на компютърен екран, мрачно привидение, което се мъчи да намери път от видеото към реалността. Когато ръката ѝ сграбчва парапета, тя придобива телесна форма и стълбището изстенва под натиска.
Бавно разтърсвам глава, все още съм дезориентиран. Знам коя е, знам името ѝ, но не мога да се сетя защо съм тук. Изведнъж ми става ясно, че съм в капан. Не знам какво да правя. Чувам как Чейс и Майк повтарят паникьосано някакви молитви, докато спорят дали да избягат, или да опитат някак си да ме извадят от къщата.
Анна слиза към мен, като се спуска надолу по стълбите, без да пристъпва. Краката ѝ се влачат ужасяващо, сякаш са безчувствени. Тъмни лилави вени прорязват бледата ѝ кожа. Косата ѝ е плътна черна маса и се движи във въздуха, сякаш плава във вода, точи се като змия зад нея и се поклаща като тръстика. Това е единственото нещо в нея, което изглежда живо.
Тя не показва смъртоносните си рани като другите призраци. Казват, че гърлото ѝ било прерязано, а шията на това момиче е дълга и бяла. Но ето я роклята. Тя е мокра и червена и постоянно се движи. От нея капе по пода.
Осъзнавам, че съм се свил до стената, чак когато усещам студената ѝ твърдост на гърба и рамото си. Не мога да сваля поглед от очите ѝ. Те са като големи капки моторно масло. Не може да се каже накъде гледа, но не съм толкова глупав да се надявам, че не ме е видяла или че не може да ме види. Тя е ужасяваща. Не по гротесков начин, а като нещо от друг свят.