Той пак свива рамене. Тук има някаква история. Сигурно е най-добрата му история и не иска да я издава поне засега. Разтрива слепоочията си.
– Усещам, когато убива. Всеки път, когато някой нещастник се натъкне на къщата ѝ. Преди беше просто гъдел по гърба ми. Тези дни направо ми се обръщат червата. Ако всичко беше постарому, дори не би се явила пред теб. Отдавна е мъртва и не е глупава, знае кой е лесна плячка и кой – дете на богати родители като Майк. Но започва да става небрежна. Ще си докара статия на първа страница. А и двамата с теб знаем, че е по-добре някои неща да останат в тайна.
Сяда в едно кресло и потупва с длан по коляното си. Чувам дращенето на кучешки нокти по пода и скоро един черен лабрадор с посивял нос се появява с клатушкане и полага глава в скута му.
Припомням си събитията от предната нощ. Анна беше много различна от това, което си представях, макар че след като я видях, вече не мога да си спомня какви бяха първоначалните ми очаквания. Може би си мислех, че ще е едно тъжно, изплашено момиче, което убива от страх и мъка. Мислех, че ще се тътри надолу по стълбите в бяла рокля с тъмно петно на яката. Мислех, че ще има две усмивки, една на лицето и една на врата, от която капе червено. Мислех, че ще ме пита защо съм дошъл в къщата ѝ и после ще се хвърли към мен с острите си малки зъби.
Вместо това открих призрак със силата на буря, с черни очи и бледи ръце, не мъртъв човек, а мъртва богиня. Персефона, завърнала се от Хадес, или полуразложена Хеката8.
От тази мисъл леко потръпвам, но решавам да го припиша на загубата на кръв.
– Какво ще правиш сега? – пита Морфран.
Поглеждам надолу към торбичката с разтопен лед, изцапана в розово от рехидратираната ми кръв. Точка първа от дневния ред е да се прибера вкъщи и да взема душ, да се опитам да потуша паниката на майка ми и желанието ѝ да ме залее с масло от розмарин.
После трябва да отида в училище и да установя контрол над ситуацията с Кармел и армията на троянците. Най-вероятно не са видели как Томас ме вади от къщата; сигурно ме мислят за мъртъв и сега подготвят мелодраматична среща на някоя скала, за да решат какво да правят с Майк и с мен, как да обяснят всичко. Без съмнение Уил ще има няколко страхотни предложения.
А после ще се върна в къщата. Защото вече видях Анна. И трябва да я спра.
Вадя късмет с майка ми. Не си е вкъщи, като се прибирам, има бележка на кухненския плот, с която ми съобщава, че обядът ми е в пликче в хладилника. Не се е подписала със сърчице или нещо подобно, което значи, че ми е ядосана, че ме е чакала цяла нощ, а аз не съм се обадил. После ще измисля какво да ѝ разкажа – нещо, в което да не се споменава, че съм бил окървавен и в безсъзнание.
Нямам такъв късмет с Томас, който ме докарва до къщи и се качва по стълбите на верандата. Когато слизам долу след душа, а главата ми все още пулсира, все едно сърцето ми се е преместило в слепоочията, го намирам седнал на кухненската маса. С Тибалт се взират един в друг.
– Това не е обикновена котка – казва Томас през зъби.
Гледа, без да мига, в зелените очи на Тибалт – зелени очи, които пресвяткат към мен, сякаш казват „Това момче е голям досадник“. Опашката му потръпва в края като връх на въдица.
– Разбира се, че не е.
Търся аспирин в шкафчето, който да подъвча – придобих този навик, след като четох „Сиянието“ на Стивън Кинг.
– Той е котка на вещица.
Томас спира да се взира в него и ме зяпва. Знае, когато някой го взима на подбив. Усмихвам му се и му подхвърлям кенче с безалкохолно. Той го отвяря прекалено близо до Тибалт и котаракът отскача, като съска и ръмжи раздразнено, докато минава покрай мен. Пресягам се и го почесвам по гърба, а той ме удря с опашка, за да ми каже, че иска този мърляв образ вън от къщата му.
– Какво ще правиш с Майк? – Очите на Томас са големи и кръгли над ръба на кенчето кока-кола.
– Първо: кризисен контрол – казвам.
Реално няма какво друго да направя. Щях да имам повече възможности, ако не бях прекарал цяла нощ в безсъзнание, но станалото – станало. Трябва да намеря Кармел. Трябва да говоря с Уил. Трябва да им затворя устите.
– Може би е най-добре да ни закараш до училище.
Той повдига вежди, сякаш е изненадан, че съм спрял с опитите да се отърва от него.
– Какво очакваше? – питам. – Вече си в играта. Нали искаше да се включиш в какъвто там екшън си представяше, че се случва? Ами, честито. Сега няма време за заден ход.
Томас преглъща. Чест му прави, че не казва нищо.