Като влизаме в училище, коридорите са празни. За миг си мисля, че сме разкрити, че сме прецакани, че в момента зад всяка врата се провежда някаква импровизирана панихида за Майк.
После осъзнавам, че съм пълен тъпак. Коридорите са празни, защото в момента тече трети час.
Всеки от двама ни спира пред шкафчето си и избягваме погледите на случайно преминаващи учители. Няма да влизам в час. Просто ще изчакаме обедната почивка и ще се мотаем около шкафчето на Кармел с надеждата, че е дошла на училище, а не лежи бледа и болна в леглото у тях. Но и така да е, Томас казва, че знае къде живее тя. Може да се отбием по-късно. Ако ни е останал някакъв късмет, още няма да е говорила с родителите си.
Когато бие звънецът, толкова ме стряска, че почти изхвърчам от кожата си. Това никак не помага на главоболието ми. Но мигам на парцали и се взирам в тълпата, безкраен поток от сходно облечени тела, които крачат през коридорите. Отдъхвам си, когато виждам Кармел. Изглежда леко бледа, като че ли е плакала или повръщала, но все пак е облечена добре и носи учебници. Можеше да е много по-зле.
Една от двете брюнетки от снощи – не знам коя, но ще я наричам Натали – се залепя, подскачайки, за нея и започва да бърбори нещо. Реакцията на Кармел заслужава Оскар: повдига брадичка и я гледа с внимание, извърта очи и се смее – всичко изглежда толкова леко и искрено. После казва нещо, за да отклони вниманието, и Натали се обръща и продължава да подскача в друга посока. Маската на Кармел се стопява отново.
Вече е на по-малко от пет метра от шкафчето си, когато най-после вдига поглед достатъчно, за да забележи, че стоя пред нея. Очите ѝ се разширяват. Изрича името ми на висок глас, преди да се огледа и да се приближи, сякаш не иска да я чуят.
– Ти си... жив?
Начинът, по който фразата я задавя, подсказва колко странно се чувства да го каже. Очите ѝ ме оглеждат от горе до долу, сякаш очаква от мен да тече кръв или да стърчи някоя кост.
– Как?
Кимам към Томас, който се спотайва вдясно от мен.
– Томас ме извади.
Кармел го удостоява с бърз поглед и усмивка. Не казва нищо повече. Не ме прегръща, както май очаквах да стане. Но фактът, че не го прави, ме кара да я харесвам повече по някаква причина.
– Къде е Уил? И Чейс? – питам аз.
Не я питам дали още някой знае. Очевидно е от настроението по коридорите, от факта, че всички ходят и бъбрят нормално, че никой друг не знае. Но все пак трябва да изговорим нещата. Да си уеднаквим версиите.
– Не знам. Няма да ги засека преди обяд. Не знам и в колко часове ще влязат въобще.
Тя свежда поглед. Изпитва нужда да говори за Майк. Да каже нещо, което смята за редно да каже, че съжалява или че той не е бил чак толкова лош и че не заслужава това, което му се случи. Хапе устна.
– Трябва да говорим с тях. Всички заедно. Намери ги на обяд и им кажи, че съм жив. Къде можем да се срещнем?
Тя не отговаря веднага, пристъпва от крак на крак. Хайде, Кармел, не ме разочаровай.
– Ще ги доведа на футболното игрище. Никой няма да е там по това време.
Кимам бързо и тя си тръгва, като се обръща веднъж, сякаш да се увери, че съм там, че съм истински и че не се е побъркала. Забелязвам, че Томас зяпа след нея като много тъжна и вярна хрътка.
– Пич – казвам му, като тръгвам към гимнастическия салон, през който се излиза на игрището. – Не е време за това.
Зад мен той мърмори нещо от сорта, че винаги е време за това. Позволявам си да се захиля за минутка, преди да започна да се чудя какво да направя, за да държа Уил и Чейс изкъсо.
Глава девета
Когато Уил и Чейс пристигат на игрището, ни намират с Томас излегнати на седалките, вперили поглед в небето. Денят е слънчев, топъл и мек. Майката природа не скърби по Майк Андовър. Топлината прави чудеса с пулсиращата ми глава.
– О, боже – казва един от тях.
После се изсипват цял куп ругатни, които не са за повтаряне. Тирадата най-после завършва с:
– Наистина е жив.
– Не и благодарение на вас, гъзове такива.
Изправям се в седнало положение. Томас прави същото, но остава леко прегърбен. Тези тъпаци са го мачкали твърде много пъти.
– Хей – виква рязко Уил. – Нищо не сме ти направили, ясно ли е?
– Дръж си шибаната уста затворена – добавя Чейс, като размахва пръст срещу мен.
Известно време не знам какво да кажа. Не очаквах, че те ще дойдат и ще се опитат да накарат мен да си мълча.
Изтупвам крачола на дънките си. Има малко прах, където съм се отъркал в ръба на седалката.
– Наистина нищо не сте ми направили – казвам честно. – Замъкнахте ме в някаква къща, защото искахте да ми изкарате акъла. Откъде да знаете, че приятелят ви ще се окаже разкъсан на две и изкормен.