– Аз се връщам – казва Уил. – Трябва да направя нещо.
– Идвам с теб – добавя Кармел и ми хвърля поглед, сякаш ме предизвиква да я спра.
Явно забравя, че преди по-малко от двадесет и четири часа стоях лице в лице с мъртво същество, прорязано от черни вени. Няма да получи точно от мен червени точки за демонстрация на смелост.
– Никой от вас няма да ходи никъде – казвам аз, но после изненадвам сам себе си, като добавям: – Не и без да сте подготвени.
Поглеждам Томас, чиято уста виси леко зяпнала.
– Дядото на Томас е някакъв спиритуалист. Морфран Старлинг. Той знае за Анна. Трябва първо да говорим с него, ако ще правим каквото и да било.
Сръчквам Томас по рамото и той се опитва да върне нормалното изражение на лицето си.
– А как се убива такова нещо? – пита Чейс. – С кол в сърцето?
Ще ми се пак да отбележа, че Анна не е вампир, но ще изчакам да предложи сребърни куршуми и тогава просто ще го блъсна надолу по пейките.
– Не ставай глупав – сопва се Томас. – Тя вече е мъртва. Не можеш да я убиеш. Трябва да я прокудиш от тоя свят, или нещо такова. Дядо ми е правил такива работи веднъж или два пъти. Има някакво заклинание, свещи и билки и така нататък.
С Томас се споглеждаме. Това хлапе наистина може да бъде понякога полезно понякога.
– Мога да ви заведа при него. Още тази вечер, ако искате.
Уил зяпа Томас, после мен и после пак Томас. Чейс изглежда сякаш му се иска да не се очаква от него да се държи като такова голямо и силно биче през цялото време, ама какво да направя, като сам така си е постлал. Кармел просто се взира в мен.
– Добре – казва Уил най-накрая. – Да се срещнем след училище.
– Аз не мога – казвам бързо. – Имам работа с майка ми. Но ще се отбия след това.
Всички слизат надолу по пейките непохватно – което е единственият начин да се слиза по пейки. Томас се усмихва, като тръгват.
– Доста добре ни се получи, а? – хили се той. – Кой казва, че не съм телепат?
– Сигурно е просто женска интуиция – отговарям аз. – Само гледай ти и старият Морфран да им измислите достатъчно убедителни занимания.
– Ти къде ще бъдеш? – пита той, но аз не отговарям.
Много добре знае. Ще бъда при Анна.
Глава десета
Отново се взирам в къщата на Анна. Разумната част на мозъка ми казва, че това е просто къща. Че това, което е вътре, я прави зловеща и опасна и че не е възможно къщата да се навежда към мен, сякаш иска да ме подгони сред избуялите бурени. Не е възможно да се мъчи да се откъсне от основите си, за да ме изяде цял. Но точно така ми изглежда.
Зад мен се чува тихо съскане. Обръщам се. Тибалт е вдигнал предните си лапи на шофьорската врата в колата на майка ми и гледа през прозореца.
– Баш си прав – казвам.
Не знам защо майка ми ме накара да го взема с мен. Няма как да ми е от помощ. Употребата му е по-скоро като детектор на дим, отколкото като пожарна кола. Но като се прибрах след училище, казах на майка ми къде отивам и какво се е случило – като пропуснах частта, в която почти бях убит, а един съученик беше разцепен на две – и тя сигурно се е досетила, че премълчавам нещо, защото нанесе пресен слой масло от розмарин във формата на триъгълник на челото ми и ме накара да взема котката. Понякога си мисля, че няма представа какво точно правя на такива места.
Тя не каза много. Винаги е там, на върха на езика ѝ, да ми каже да спра. Да ми каже, че е опасно и че някои хора намират смъртта си така. Но повече хора ще умрат, ако не си върша работата. Баща ми започна всичко. Това съм роден да правя, това е наследството ми от него и това е истинската причина майка ми да си мълчи. Тя вярваше в него. Знаела е с какво се захваща, до деня, в който той беше убит – убит от това, което е мислел за просто поредния от върволица призраци.
Вадя камата от раницата и я освобождавам от ножницата. По същия начин баща ми излезе от къщи един следобед, както е правил толкова много пъти още преди да се родя. И така и не се върна. Нещо го надви. Полицията дойде един ден след като майка ми се обади да съобщи, че е изчезнал. Казаха, че баща ми е мъртъв. Спотайвах се в тъмното, докато те разпитваха майка ми и в крайна сметка детективът прошепна тайната: че като открили тялото на баща ми, цялото било покрито с ухапвания, че цели части от него липсвали.
Месеци наред след това ужасната смърт на баща ми тровеше мислите ми. Представях си го по всички възможни начини. Сънувах го. Рисувах го на хартия с черен молив и червен пастел, тънки черни фигури като скелет и червена кръв като размазан восък от свещ. Майка ми се опитваше да ме лекува; пееше ми постоянно и оставяше лампата светната, мъчеше се да ме държи далеч от тъмното. Но виденията и кошмарите не спираха, до деня, в който не вдигнах камата.