– Боли само за малко – казва той.
После потъва обратно в пода, бавно, както олио попива в хавлиена кърпа. Окото му не се затваря, докато изчезва. Продължава да се взира в мен. Наистина можех да мина и без тази последна малка размяна на погледи. Докато продължавам да гледам тъмното петно на пода, осъзнавам, че не съм си поел въздух. Чудя се точно колко хора е убила Анна в тази къща. Чудя се дали всички те са още тук, или поне техните черупки, и дали тя може да ги контролира като марионетки и да ги праща към мен в различни фази на разложение.
„Стегни се.“ Не е сега моментът за паника. Сега трябва да стисна ножа си и да осъзная твърде късно, че нещо идва зад мен.
Тъмни кичури коса проблясват до рамото ми, два или три от тях се пресягат към мен като мастиленосини пипала, сякаш ме приканват да се приближа. Завъртам се и замахвам във въздуха, като наполовина очаквам, че тя вече не е там, че е изчезнала в същия миг. Но не е. Тя се рее пред мен, на петнадесетина сантиметра от земята.
И двамата се колебаем за секунда, гледаме се един друг, кафявите ми очи се взират право в нейните маслени. Тя би била висока около метър и седемдесет, ако беше стъпила на пода, но понеже се носи из въздуха, почти ми се налага да гледам нагоре. Дишането ми звучи шумно в главата ми. Кръвта от роклята ѝ пада с меко тупкане по пода. В какво се е превърнала, откакто е умряла? Откъде е намерила тази сила, тази ярост, която ѝ позволява да бъде повече от привидение, която я превръща в демон на отмъщението?
Пътят на острието ми е закачил краищата на косата ѝ. Отрязаните кичури падат като черни снежинки и тя гледа как потъват в дъските на пода, както тялото на Майк преди малко. Нещо минава по челото ѝ – напрежение, тъга – после ме поглежда и оголва зъби.
– Защо се върна? – пита тя.
Преглъщам. Не знам какво да кажа. Хващам се, че отстъпвам, въпреки че си казвам да не го правя.
– Пощадих те, подарих ти живота.
Гласът, който идва от пещерата в устата ѝ, е дълбок и ужасяващ. Това е звукът на глас без дъх. Все още носи лек фински акцент.
– Да не би да мислиш, че беше лесно? Да не би да искаш да умреш?
Усеща се нотка на надежда в последния въпрос, нещо, което кара очите ѝ леко да заблестят. Тя поглежда надолу към ножа ми с неестествено изкривена глава. Някаква гримаса превзема лицето ѝ; израженията се преливат шантаво като вълнички по повърхността на езеро.
После въздухът около нея потрепва и богинята пред мен изчезва. На нейно място стои бледо момиче с дълга тъмна коса. Краката ѝ са стъпили на земята. Поглеждам надолу към нея.
– Как се казваш? – пита тя и когато не отговарям, продължава. – Ти знаеш моето име. Аз спасих живота ти. Мисля, че е честно поне това да ми кажеш, нали?
– Името ми е Тезеус Касио.
Чувам се да го казвам, въпреки че знам, че това е евтин трик, и то глупав. Ако си мисли, че няма да я убия в тази ѝ форма, нечовешки се лъже – майтапът настрана. Но прикритието е добро, това ѝ го признавам. Маската, която носи, има замислено лице с меки виолетови очи. Облечена е с бяла старомодна рокля.
– Тезеус Касио – повтаря тя.
– Тезеус Касио Лоууд – казвам, въпреки че не ми е ясно защо го правя. – Всички ми викат Кас.
– Дошъл си да ме убиеш.
Тя започва да ходи около мен в широк кръг. Оставям я само леко да подмине рамото ми преди и аз да се обърна. Няма начин да я оставя да ми мине в гръб. Може сега да е сладка и невинна, но знам какво същество ще изскочи, ако ѝ падне шансът.
– Някой вече го е направил – казвам.
Няма да ѝ разправям красиви истории как съм тук, за да я освободя. Това би било измама, да я забаламосам, да я накарам сама да го поиска. И освен това е лъжа. Нямам представа къде ще я изпратя и не ме интересува. Само знам, че ще е далеч оттук – тук, където може да убива още хора и да ги кара да потъват в тази проклета къща.
– Някой го направи, да – казва тя и главата ѝ се усуква наляво-надясно няколко пъти. За момент косите ѝ започват отново да се извиват като змии. – Но ти не можеш.
Тя знае, че е мъртва. Това е интересно. Повечето от тях не знаят. Повечето са просто гневни и уплашени, по-скоро отпечатък от една емоция, от един ужасен момент, отколкото реални същества. Можеш да говориш с някои от тях, но те обикновено те мислят за някой друг, някой от миналото им. Нейната осъзнатост леко ме обърква; проговарям пак, за да спечеля малко време.
– Миличка, баща ми и аз сме пратили повече призраци под земята, отколкото можеш да преброиш.