– Не и такъв като мен.
Има нещо в тона на гласа ѝ, когато казва това, което не е точно гордост, но е нещо такова. Гордост, примесена с горчивина. Мълча си, защото предпочитам да не разбира, че е права. Не съм виждал нищо подобно на Анна досега. Силата ѝ изглежда безгранична, както и торбата ѝ с трикове. Тя не е просто някакъв тътрещ се фантом, ядосан, че са го застреляли. Тя е самата смърт, страховита и безчувствена, и дори когато е в роклята си от кръв и е покрита с изпъкнали вени, не мога да отместя поглед от нея.
Но не ме е страх. Силна или не, всичко, което ми трябва, е само един добър удар. Тя не е извън обхвата на камата ми и ако мога да я докопам, ще се изпари в ефира като всички други.
– Може би е добра идея да повикаш баща ти да ти помогне – казва тя.
Стискам острието.
– Баща ми е мъртъв.
Нещо минава през очите ѝ. Не мога да повярвам, че може да е съжаление или срам, но така изглежда.
– И моят баща умря, когато бях малка – казва меко тя. – Буря в езерото.
Не мога да я оставя да продължава така. Усещам как нещо в гърдите ми се размеква, спира да ръмжи, въпреки мен. Цялата ѝ сила прави уязвимостта ѝ още по-трогваща. Би трябвало да съм над тези неща.
– Анна – промълвявам и погледите ни се срещат.
Вдигам острието и проблясъкът от него се отразява в очите ѝ.
– Върви – нарежда тя, кралицата на мъртвешкия си замък. – Не искам да те убивам. А и изглежда не ми се налага по някаква причина. Така че върви.
Веднага се пораждат въпроси в главата ми, но упорито оставам на мястото си.
– Няма да си тръгна, преди да те прогоня от тази къща и да те пратя обратно в земята.
– Никога не съм била в земята – просъсква тя през зъби.
Зениците ѝ потъмняват, черното се плиска из тях, докато бялото в очите ѝ изчезва. Черни вени прорязват бузите ѝ и се настаняват на слепоочията и шията. Капки кръв се процеждат от кожата ѝ, разливат се по тялото и се превръщат в червена одежда, която започва да капе по пода.
Замахвам с ножа и усещам как нещо тежко среща ръката ми, миг преди да бъда хвърлен към стената. Мамка му. Дори не я видях да помръдва. Тя се рее в средата на стаята, където бях допреди малко. Рамото ме боли доста от сблъсъка със стената. Ръката ме боли доста от сблъсъка с Анна. Но аз съм си твърдоглав, изправям се и пак се хвърлям към нея, като този път замахвам ниско, не търся смъртоносен удар, а просто искам да докопам нещо. В момента и парче коса ме устройва.
В следващия миг пак съм в другия край на стаята. Плъзгам се по гръб. Мисля, че трески се забиват в крачолите ми. Анна продължава да се рее и ме гледа с нарастваща неприязън. Звукът от капките, падащи от роклята ѝ по пода, ми напомня за един учител, който имаше навика да почуква челото си, когато се дразнеше, че не съм си научил урока.
Изправям се пак на крака, този път по-бавно. Надявам се отстрани да изглежда по-скоро сякаш внимателно обмислям следващия си ход, а не толкова, че изпитвам страшна болка, което си е самата истина. Тя не се опитва да ме убие и това започва да ме дразни. Размята ме наляво-надясно като котешка играчка. На Тибалт това би му се сторило мега забавно. Чудя се дали ме вижда от колата.
– Спри с това – казва тя с бездънния си глас.
Засилвам се към нея и тя ме хваща за китките. Напъвам се, но все едно се боря с гранит.
– Просто ме остави да те убия – промълвявам в безсилие.
Ярост проблясва в очите ѝ. За секунда ми хрумва каква огромна грешка направих, че забравих коя е, и че ще свърша като Майк Андовър. Тялото ми инстинктивно се стяга от страх да не бъде разкъсано на две.
– Никога няма да те оставя да ме убиеш – казва през зъби тя и ме бута към вратата.
– Защо? Не мислиш ли, че така ще намериш покой? – питам я.
За милионен път се чудя защо така не ми спира устата. Тя свива очи, като че ли съм идиот.
– Покой? След всичко, което направих? Покой в къща с разкъсани момчета и изкормени странници?
Тя придърпва лицето ми много близо до нейното. Черните ѝ очи са разширени.
– Не мога да те оставя да ме убиеш.
Започва да крещи и да крещи, достатъчно силно, че да накара тъпанчетата ми да пулсират, и ме хвърля през вратата, като прелитам над почупените стълби на верандата и падам чак върху буренясалия чакъл на алеята пред къщата.
– Никога не съм искала да бъда мъртва!
Претъркулвам се, като срещам земята и вдигам поглед точно навреме, за да видя как вратата се затръшва. Къщата изглежда тиха и празна, сякаш нищо не се е случвало там от милиони години. Енергично проверявам крайниците си и откривам, че всичките работят. После се изправям на колене.
Никой от тях не е искал да бъде мъртъв. Не съвсем. Дори и самоубийците – всички променят намерението си в последния момент. Ще ми се да можех да ѝ го кажа, да ѝ го кажа, за да не се чувства толкова самотна. Плюс това би ми помогнало да се чувствам по-малко като малоумник, след като ме размятаха като безименен злодей от филмите с Джеймс Бонд. Голям професионалист съм, няма що.