Навивам листа с домашното по биология на руло и потупвам дланта си с него.
– Може да отидем да работим в библиотеката – казвам на Кармел.
Тя премята чантата на рамо и се усмихва.
– Вземи си една курабийка за из път, мила – казва майка ми.
И двамата си взимаме по една, Кармел леко колебливо, и се отправяме към вратата.
– Не е нужно да го ядеш – казвам на Кармел, като сме вън на верандата. – Анасоновите курабийки на майка ми са въпрос на придобит вкус.
Кармел се засмива.
– Взех си една вътре и почти щях да я изплюя. Имат вкус на лекарство за болно гърло.
Усмихвам се.
– Не казвай на майка ми. Тя сама измисли рецептата и е много горда от това. Мисли, че носят късмет, или нещо такова.
– Тогава може би ще я изям.
Тя се взира в курабийката за един дълъг момент, после вдига поглед и се заглежда втренчено в бузата ми. Знам, че там има тъмна синина по дължината на челюстта.
– Върнал си се в къщата без нас.
– Кармел.
– Ти луд ли си? Можеше да си мъртъв!
– А ако всички бяхме отишли, всички щяхме да сме мъртви. Виж, просто слушай това, което казват Томас и дядо му. Ще измислят нещо. Запази спокойствие.
Определено се усеща хлад във въздуха, с привкус на подранила есен, който минава през косата ми с ледени пръсти. Като поглеждам нагоре по улицата, виждам колата на Томас, която пърпори към нас със сменена врата и стикер на Уили Уонка на бронята. Това хлапе се вози със стил и ме кара да се ухиля.
– Може ли да се срещнем в библиотеката след час и нещо? – питам Кармел.
Тя проследява погледа ми и вижда Томас да се приближава.
– Абсолютно не. Искам да знам какво става. Ако си мислиш и за секунда, че съм повярвала на тези глупости, които ни наговориха Морфран и Томас снощи... Не съм глупава, Кас. Мога да разпозная кое си е чисто отвличане на вниманието.
– Знам, че не си глупава, Кармел. И ако си толкова умна, за колкото те смятам, ще стоиш настрана от това и ще ме чакаш в библиотеката след час.
Слизам по стълбичките на верандата и минавам по алеята пред къщата ми, като въртя ръка към Томас да не паркира. Той ме разбира и забавя точно колкото да отворя страничната врата и да скоча вътре. После отпрашваме, като оставяме Кармел да се взира след нас.
– Какво правеше Кармел у вас? – пита той.
В гласа му има малко повече ревност от нужното.
– Направи ми масаж на гърба и после се натискахме половин час – казвам му и го первам по рамото. – Томас. Стегни се. Дойде да ми остави домашното по биология. Ще се срещнем с нея в библиотеката, след като говорим с дядо ти. Сега ми кажи какво стана с момчетата снощи.
– Тя май доста те харесва, нали се сещаш?
– Да, ама ти я харесваш повече – казвам аз. – Та, кажи какво стана?
Той се опитва да ми повярва, че нямам интерес към Кармел и че съм му достатъчно приятел, за да уважавам чувствата му към нея. Странното е, че и двете неща са верни. Най-после той въздъхва и казва:
– Пратихме ги за зелен хайвер, както си трябва, както се разбрахме. Беше жестоко. Успяхме да ги накараме да си мислят, че ако закачат торбички със сяра над леглата си, тя няма да ги нападне, докато спят.
– Не си измисляйте толкова. Трябва да им създадем повече занимавки.
– Не се безпокой. Морфран го бива за шоу. Запали син пламък от нищото и се направи, че изпада в транс и всичко останало. Каза им, че ще измисли прогонващо заклинание, но ще му трябва светлината на пълнолунието, за да го завърши. Мислиш ли, че това ще ти даде достатъчно време?
По принцип бих казал да. Все пак не се налага да търся Анна. Знам точно къде е.
– Не съм сигурен – отговарям. – Отидох пак снощи и тя ми нарита задника из цялата стая.
– И какво ще правиш?
– Говорих с един приятел на баща ми. Той каза, че трябва да разберем какво ѝ дава тази свръхсила. Познаваш ли вещици?
Той присвива очи.
– Майка ти не е ли такава?
– Познаваш ли черни вещици?
Той се върти неспокойно в седалката известно време и после свива рамене.
– Ами, аз, май. Не съм толкова добър, но мога да вдигам предпазни бариери и да карам елементите да работят за мен и такива работи. Морфран също е, но той вече не практикува.
Завива наляво и паркира пред антикварния магазин. През витрината виждам опърпаното черно куче, носът му е залепен за стъклото, а опашката му тропа по пода.
Влизаме и откриваме Морфран зад щанда да слага етикет с цена на някакъв нов пръстен, красив и старинен, с голям черен камък.
– Случайно да разбираш нещо от заклинания и екзорсизъм? – питам аз.
– Разбира се – казва той, без да вдигне поглед от работата си.