Черното му куче е приключило с посрещането на Томас и се обляга тежко на бедрото му.
– В това място витаеше какво ли не, като го наех. Все още има разни неща. Тези предмети си вървят с бившия собственик, ако разбираш какво имам предвид.
Оглеждам магазина. Разбира се. Антикварните магазини сигурно си имат по едно-две привидения, които се разхождат из тях. Очите ми попадат на голямо овално огледало, закачено за дъбова тоалетна маса. Колко ли лица са се взирали в него? Колко ли мъртви отражения чакат там и си шепнат едно на друго в тъмното?
– Можеш ли да ми намериш малко неща? – питам.
– Какви неща?
– Трябват ми кокоши крака, кръг от осветени камъни, заключваща пентаграма и някакво си нещо за врачуване.
Хвърля ми мръсен поглед.
– Някакво си нещо за врачуване? Доста точно описание.
– Добре де, нямам още всички детайли. Можеш ли да ми намериш, или не?
Морфран свива рамене.
– Мога да пратя Томас на езерото. Ще извадим тринадесет камъка от водата. Едва ли ще намерим по-осветени от това. Кокошите крака ще трябва да ги поръчаме, а колкото до някаквото нещо за врачуване, обзалагам се, че искаш огледало, или може би кристална топка или кристална купа.
– В кристалната топка се вижда бъдещето – казва Томас. – За какво му е това?
– В кристалната топка се вижда каквото искаш да видиш – поправя го Морфран. – А колкото до заключващата пентаграма, това ми се струва прекалено. Запалете тамян за защита или някакви билки. Това би трябвало да е предостатъчно.
– Наясно ли си срещу какво се изправяме? – питам аз. – Тя не е просто призрак. Тя е ураган. Нямам нищо против да се презастраховаме.
– Виж, хлапе. Това, за което говориш, си е чисто и просто сеанс. Призовавате духа и го затваряте в кръга от камъни. Ползвате кристална купа, за да получите отговори. Прав ли съм?
Кимвам. От устата му звучи толкова лесно. Но за някой, който не се занимава със заклинания и който е прекарал последната нощ подмятан като гумена топка, изглежда почти невъзможно.
– Имам един приятел в Лондон, който урежда детайлите. Ще имам заклинанието до няколко дни. Може и да ми трябват още неща според зависи.
Морфран свива рамене.
– И без това най-доброто време за призоваване на духове е след пълнолуние – казва. – Това ти дава седмица и половина. Предостатъчно време.
Той присвива очи и така изглежда точно като внука си.
– Тя май ти взима здравето, а?
– Не задълго.
Градската библиотека не е кой знае колко впечатляваща, но може би просто съм разглезен, израствайки с баща ми и колекциите от прашни томове на приятелите му. В нея обаче има доста добра хроника на местната история, което е важното в моя случай. Понеже трябва да намеря Кармел и да оправим цялото това с домашното по биология, давам задача на Томас да търси информация за Анна и нейното убийство в базата данни на компютъра.
Намирам Кармел на една маса в дъното, зад редиците книги.
– Какво прави Томас тук? – пита тя, когато сядам.
– Прави проучване за някакъв доклад – свивам рамене. – Та, какво е това домашно?
Тя се ухилва.
– Таксономична класификация.
– Гадно. И скучно.
– Трябва да направим таблица по биологични типове и видове. На нас ни се паднаха рак-отшелник и октопод.
Тя свива вежди.
– Как се пише множествено число на „октопод“ на латински? Не е ли octopuses?
– Мисля, че е octopi – казвам аз и завъртам учебника към себе си.
Да го свършваме и да се приключва, макар че е последното нещо, с което ми се занимава в момента. Искам да гледам статии от вестници с Томас, да търсим нашето мъртво момиче. От мястото, където седя, го виждам на компютъра, прегърбен към екрана, да щрака трескаво с мишката. После пише нещо на листче хартия и става.
– Кас – чувам Кармел да казва, а от тона на гласа ѝ усещам, че явно говори от известно време.
Слагам най-чаровната си усмивка.
– Аха?
– Попитах дали искаш да правиш октопода, или рака-отшелник.
– Октопода. Много са вкусни със зехтин и лимон. С лека панировка.
Кармел прави гримаса.
– Отврат.
– Не, не е. Постоянно ядяхме такива с баща ми в Гърция.
– Бил си в Гърция?
– Да – казвам разсеяно, докато прелиствам страници с безгръбначни. – Живяхме там няколко месеца..., когато бях на четири примерно. Не помня много.
– Баща ти много ли пътува? За работа, предполагам?
– Да. Или поне пътуваше.
– Вече не го ли прави?
– Баща ми е мъртъв.
Мразя да говоря с хората за това. Никога не знам как точно ще прозвучи гласът ми, като го казвам, и мразя стреснатите им погледи, докато се чудят какво да ми отговорят. Не поглеждам към Кармел. Просто продължавам да чета за различните биологични родове. Тя казва, че съжалява, и пита какво се е случило. Казвам ѝ, че е бил убит, и тя ахва.