– Аз съм полицай Роубък – казва симпатичният. – А това е полицай Дейвис. Нещо против да ви зададем няколко въпроса?
Следва групово свиване на рамене от наша страна като мексиканска вълна.
– Всички познавате момче на име Майк Андовър, нали?
– Да – казва Кармел.
– Да – съгласява се Томас.
– Малко – казвам аз. – Запознах се с него преди няколко дни.
Мамка му, това е доста неприятно. Пот избива по челото ми. Никога не ми се е случвало преди. Никога не съм правил така, че някой да умре.
– Знаете ли, че е изчезнал?
Полицай Роубък ни гледа внимателно. Томас просто кима; аз правя същото.
– Да не сте го открили вече? – пита Кармел. – Той добре ли е?
– Не, не сме го открили. Но според свидетели вие двамата сте последните видени с него. Нещо против да ни кажете какво се случи?
– Майк не искаше да стои на партито – казва небрежно Кармел. – Тръгнахме си с идеята да се помотаем някъде другаде, не бяхме измислили точно къде. Уил Розенбърг караше. Разходихме се с колата по малките пътища близо до Доусън. Скоро Уил отби и Майк слезе.
– Просто така си слезе?
– Ядоса се, че Кармел движи с мен – намесвам се аз. – Уил и Чейс се опитаха да ни сдобрят, да го успокоят, но той не искаше и да чуе. Каза, че ще се прибере пеша и че иска да остане сам.
– Наясно сте, че Майк Андовър живее на поне петнадесет километра от района, за който говорите? – казва полицай Роубък.
– Не, не знаех – отговарям аз.
– Опитахме се да го спрем – казва енергично Кармел, – но той не искаше да слуша. Затова си тръгнахме. Помислих, че просто ще се обади след малко да се върнем да го вземем. Но така и не го направи.
Лекотата, с която лъжем, е притесняваща, но версията ни поне обяснява вината, ясно изписана по лицата ни.
– Наистина ли е изчезнал? – пита пискливо Кармел. – Мислех си... надявах се, че е само слух.
Това продава лъжата от името на всички ни. Ченгетата видимо омекват пред нейната тревога. Роубък казва, че Уил и Чейс са ги завели до мястото, където сме оставили Майк, и че вече е започнало търсенето му. Питаме дали има с какво да помогнем, но той махва с ръка, в смисъл че е по-добре да оставим това на професионалистите. До няколко часа снимката на Майк би трябвало да бъде изтъпанена във всички новинарски емисии. Би трябвало целият град да се мобилизира и да хукне в гората с фенерчета и дъждобрани, за да търси следи от него. Но някак си знам, че това няма да се случи. Това е всичко, което Майк Андовър ще получи. Една смотана дружинка в гората и няколко въпроса от полицаите. Не знам как ми е ясно това. Има нещо в очите им, сякаш ходят полузаспали. Сякаш нямат търпение това да отмине, да сложат топла храна в стомасите си и да вдигнат крака на диваните си. Чудя се дали усещат, че тук се случва нещо по-голямо, отколкото им е по силите, дали смъртта на Майк им праща сигнали на ниската честота на странното и необяснимото, които им нашепват да стоят далеч от това.
След още няколко минути полицаи Роубък и Дейвис се сбогуват с нас и ние потъваме обратно в столовете.
– Това беше... – започва Томас, но не си довършва мисълта.
Някой звъни на Кармел и тя вдига. Когато се извръща, за да говори, я чувам да шепне неща като „не знам“ и „сигурна съм, че ще го намерят“. След като затваря, погледът ѝ е напрегнат.
– Всички добре ли са? – питам аз.
Тя показва телефона си някак апатично.
– Натали – казва тя. – Иска да ме успокоява, предполагам. Но някак не съм в настроение да гледам романтични комедии с нея, нали се сещате?
– Има ли нещо, което ние можем да направим? – пита нежно Томас.
Кармел започва да прелиства учебника.
– Честно казано, просто искам да си напишем домашното по биология – казва тя и аз кимам.
В момента трябва да отделим малко време за „нормалност“. Трябва да работим и да учим и да се подготвим да разцепим на контролното в петък. Защото изрезката от вестник в джоба ми сякаш тежи един тон. Усещам как снимката на Анна се взира в мен отпреди шестдесет години и някак не мога да потисна желанието си да я опазя, да я спася от това, в което ще се превърне. Не мисля, че в близкото бъдеще ще имаме много време за нормалност.
Глава дванадесета
Събуждам се облян в пот. Имах гаден сън, сънувах, че нещо се е надвесило над мен. Нещо с криви зъби и сгърчени пръсти. Нещо, чийто дъх мирише, сякаш е яло хора от десетилетия и не си е мило зъбите. Сърцето хлопа в гърдите ми. Бъркам под възглавницата за камата на баща ми и за секунда мога да се закълна, че пръстите ми напипват кръст, увит със змия от груба материя. После се появява дръжката на ножа ми, здрав и читав в кожената ножница. Шибани кошмари.