Сърцето ми започва да успокоява ритъма си. Поглеждам към пода и виждам Тибалт, който се взира в мен с бухнала козина на опашката. Чудя се дали е спал на гърдите ми и дали съм го катапултирал, като съм скочил в леглото. Не помня, но се надявам да е било така, защото би било супер смешно.
Мисля, че е най-добре пак да си легна, но не го правя. Усещам дразнещо напрежение във всичките си мускули и макар че съм изморен, ми се иска да отида на стадиона и да хвърлям гюле или да бягам с препятствия. Навън сигурно духа вятър, защото старата къща скърца и стене върху основите си, дъските по пода се движат като парчета домино и звучат като бързи стъпки.
Цифрите на часовника до леглото ми казват, че е 3:47. За момент не мога да се сетя кой ден сме. Събота. Поне не трябва да ставам за училище. Нощите започват да ми се сливат. Май ми се събират само три нощи здрав сън, откакто дойдохме тук.
Ставам от леглото, без да мисля, и навличам дънки и тениска, после натъпквам камата в задния джоб и слизам по стълбите. Спирам само за да се обуя и дръпвам ключовете за колата на майка ми от масичката за кафе.
След малко карам по мрачни улици под светлината на нарастващата луна. Знам къде отивам, макар че не помня да съм взимал решение да го направя.
Паркирам в края на тревясалата алея пред къщата на Анна и излизам от колата, като все още имам чувството, че ходя насън. Напрежението в крайниците ми след кошмара още е там. Дори не чувам звука от собствените си стъпки по разнебитените стълбички на верандата и не усещам как пръстите ми се свиват около бравата на входната врата. После влизам и пропадам.
Фоайето изчезва. Вместо това падам от около два метра и половина по лице в прахоляк и мръсотия. Студено е. Вдишвам дълбоко няколко пъти и гърдите спират да ме болят толкова. По рефлекс свивам крака, а единствената мисъл в главата ми е „какво, да го...?“. Когато мозъкът ми се включва отново, напрягам мускулите на бедрата си и изчаквам в полуприклекнало положение. Имам късмет, че и двата ми крака работят, но се чудя къде, по дяволите, съм. Имам чувството, че всеки момент тялото ми ще изхаби и последния останал адреналин. Където и да съм, е тъмно и мирише. Опитвам се да дишам спокойно, за да не се паникьосам и за да не вдишвам твърде много от скапания въздух. Смърди на влажно и гнило. Много неща са умрели тук – или са умрели другаде, но са били довлечени дотук.
Тази мисъл ме кара да бръкна за ножа си – моята остра, режеща гърла, застрахователна полица. Оглеждам се. Разпознавам нереалната сива светлина от къщата; мисля, че се процежда през дъските на тавана. Когато очите ми свикват с тъмното, виждам, че стените и подът са от грубо изсечен камък и са покрити с мръсотия. В съзнанието си гледам повторение на това как се качвам по стълбичките на верандата и влизам през входната врата. Как така се озовах в мазето?
– Анна? – казвам меко.
Земята се надига под мен. Подпирам се на стената, но повърхността под ръката ми не е мръсната стена. Нещо лепкаво, кишаво и влажно. И дишащо.
Трупът на Майк Андовър е наполовина потънал в стената. Бил съм се облегнал на стомаха му. Очите на Майк са затворени, сякаш спи. Кожата му изглежда тъмна и увиснала. Той се разлага, а начинът, по който е втъкнат в каменните основи, създава впечатление, че къщата бавно го поглъща. Храносмила го.
Отстъпвам няколко крачи назад. Не ми се иска той да се събуди и да започне да ми обяснява какво точно му се случва.
Тих звук от тътрене на крака грабва вниманието ми и се обръщам, за да видя една фигура, която се движи към мен, като се клати и залита като пияна. Шокът, че не съм сам, веднага е засенчен от факта, че ми се обръща стомахът. Фигурата е на мъж и смърди на пикня и повърнат алкохол. Облечен е с мръсни дрехи, стар дрипав шлифер и панталони с дупки на коленете. Преди да мога да се отместя от пътя му, изражение на страх минава през лицето му. Вратът му се завърта около раменете, сякаш е капачка на бутилка. Чувам продължителното хрущене на гръбначния стълб и той се строполява в краката ми.
Започвам да се чудя дали въобще съм се събудил от онзи кошмар. Тогава, по някаква причина, гласът на баща ми се появява в главата ми. „Не се страхувай от тъмното, Кас. Но и не вярвай, че всичко, което го има в тъмното, го има и на светло. Не е така.“
Мерси, тате. Поредната странна перла на мъдростта, която реши да споделиш с мен.
Но той беше прав. Или поне прав за последното. Кръвта ми пулсира и усещам изпъкналата вена на врата си. Тогава чувам гласа на Анна.