– Виждаш ли какво правя? – пита тя.
Но преди да мога да отговоря, тя ме обгражда с трупове, повече отколкото мога да преброя, проснати по пода като торби със смет и натрупани един върху друг чак до тавана, с ръце и крака, оплетени едни в други като гротескна плитка. Вонята е ужасна. С периферното си зрение забелязвам, че един помръдва, но като поглеждам, виждам, че движението е от буболечките, които се хранят с разложената плът, пъхат се под кожата и я повдигат на невъзможни малки бабуни. Само едно нещо в телата се движи по собствена воля: очите им се въртят лениво напред-назад, покрити с бяла слуз, сякаш се опитват да видят какво им се случва, но вече нямат сили за това.
– Анна – повтарям тихо.
– Тези не са най-страшните – изсъсква тя.
Дано се майтапи. На някои от тези трупове са им били причинени ужасяващи неща. Липсват им крайници или всичките зъби. Покрити са със засъхнала кръв от стотици малки рани. И твърде голяма част от тях са млади хора. Лица като моето, или по-млади от моето, с откъснати бузи и плесен по зъбите. Когато се обръщам и виждам, че очите на Майк са се отворили, знам, че трябва да се махна оттук. Заеби това с убиеца на духове, майната ѝ на семейната история, няма да остана и минутка повече в някаква стая, която се пълни с мъртви тела.
По принцип нямам клаустрофобия, но в момента трябва много усърдно да си го напомням. Тогава виждам нещо, за което досега не бях имал време. Има стълби, които водят нагоре към приземния етаж. Не знам как е направила така, че да падна право в мазето, и не ми пука. Просто искам горе, във фоайето. А веднъж като съм там, искам да забравя какво видях под краката си.
Втурвам се към стълбите и това е моментът, в който тя пуска водата – блика и се стича отвсякъде, извира от пода и тече през процепи в стените. Мръсна е, по-скоро слуз, отколкото течност, и за секунди се събира до кръста ми. Започвам да се паникьосвам, когато трупът на бездомника със счупения врат минава, плавайки покрай мен. Не ми се плува с тях. Не ми се мисли за всичко, което е под водата, но в съзнанието ми изниква една наистина тъпа картинка, как труповете отдолу отварят челюсти и изведнъж се стрелват към мен по пода да ме захапят за крака като крокодили. Газя покрай бездомника, който се поклаща на повърхността като червясала ябълка, и с изненада чувам как малко стенание се отронва от устните ми. Май ще повърна. Стигам стълбите точно когато една от колоните с трупове се поклаща и се срива с отвратителен плясък.
– Анна, спри!
Кашлям, като се опитвам да не гълтам от зеленикавата вода. Не мисля, че ще издържа. Дрехите ми тежат като в кошмар и пълзя по стълбите като на забавен каданс. Най-после ръката ми напипва сухия под и се набирам до приземния етаж.
Облекчението трае около половин секунда. После изквичавам като прасе и се хвърлям далеч от вратата на мазето, като очаквам оттам да се появят мъртви ръце, които искат да ме издърпат обратно долу. Но мазето е сухо. Сивата светлина се разлива в помещението долу и виждам стълбите и малко от пода. Всичко е сухо. Няма нищо там. Прилича на всяко друго мазе, където хората обикновено държат консерви и буркани. За да се почувствам още по-глупаво, дрехите ми също са сухи.
Шибаната Анна. Мразя ги тези халюцинации или манипулации на времепространството, или както там се казва. Така и не се свиква с тях.
Изправям се и изтупвам ризата си, въпреки че няма какво да изтупам. Оглеждам се. Намирам се в нещо, което някога е било кухня. Има прашна черна печка и маса с три стола. Много ми се иска да поседна на един от тях, но шкафовете започват да се отварят и затварят от само себе си, чекмеджетата се затръшват, а стените започват да кървят. Ха! Тряска врати и чупи чинии. Анна се държи като обикновен полтъргайст. Колко нелепо.
Леко успокоение се настанява по кожата ми. С полтъргайсти мога да се справя. Свивам рамене, излизам от кухнята и отивам в дневната, където покритият с прашен чаршаф диван ми изглежда толкова облекчаващо познат. Просвам се на дивана, като се надявам, че отстрани това изглежда като проява на някаква смелост. Нищо че ръцете ми още треперят.
– Махай се!
Анна кресва точно над рамото ми. Надигам се и поглеждам над ръба на облегалката и ето я там, моята богиня на смъртта, с коси като голям облак от черни змии и зъби, с които скърца толкова силно, че би накарала живи венци да кървят. Импулсът да скоча към нея с извадена кама кара сърцето ми да ускори двойно ритъма си. Но поемам дълбоко въздух. Анна не ме уби досега. Имам предчувствието, че и в момента не иска да ме убие. Защо иначе ще си губи времето с аквапарка на труповете долу? Дарявам я с най-наперената си усмивка.