– Говорих с Томас. Той казва, че ти...
Тя клати глава, сякаш се чувства глупаво, че го вярва. Аз се чувствам глупаво най-вече защото се доверих на Томас.
– Той казва, че работата ти е да убиваш призраци. Като в „Ловци на духове“, или нещо такова.
– Не съм ловец на духове.
– Тогава какво правеше там?
– Говорех с Анна.
– Говорил си с нея? Тя уби Майк! Можеше да убие и теб!
– Не, не можеше.
Поглеждам към къщата. Странно ми е да говоря за нея толкова близо до дома ѝ. Някак си ми се струва нередно.
– За какво си говорихте? – пита Кармел.
– Винаги ли си толкова любопитна?
– Какво, да не е било нещо лично? – изсумтява тя.
– Може и да е било – отговарям аз.
Искам да се махна оттук. Искам да отида да оставя колата на майка ми и после Кармел да ме закара да събудим Томас. Може би ще издърпам матрака изпод него. Ще е забавно да го гледам как подскача сънено на голите пружини.
– Виж, хайде просто да се махнем оттук, става ли? Ела с мен до нас и после може да отидем при Томас с твоята кола. Ще обясня всичко, обещавам – добавям, като виждам, че ме гледа скептично.
– Добре – казва тя.
– И Кармел...
– Да?
– Никога повече не ме наричай „ловец на духове“, става ли?
Тя се усмихва и аз също.
– Само да сме наясно.
Тя леко ме докосва, като тръгва към колата си, но аз я хващам за лакътя.
– Не си споменавала за глупостите, които ти е казал Томас, на други хора, нали?
Тя клати глава.
– Дори на Натали и Кейти?
– Казах на Нат, че ще се виждам с теб, за да ме покрива, ако нашите се обадят. Казах им, че ще спя при нея.
– За какво ѝ каза, че ще се виждаме?
Тя ми хвърля презрителен поглед. Предполагам, че Кармел Джоунс се среща тайно през нощта с момчета само по романтични причини. Прокарвам нервно ръка през косата си.
– И какво сега, трябва да си измисля нещо за в училище? Че сме се натискали например?
Струва ми се, че мигам излишно много. А раменете ми са приведени и се чувствам с десет сантиметра по-нисък от нея. Тя ме гледа развеселена.
– Не те бива много в това, а?
– Нямам кой знае колко практика, Кармел.
Тя се смее. Мамка му, наистина е красива. Нищо чудно, че Томас е изпортил всичките ми тайни. Само едно шибване с камшика на миглите ѝ сигурно го е пратило в нокаут.
– Не се безпокой – казва тя. – Ще измисля нещо. Ще кажа на всички, че се целуваш страхотно.
– Не искам да ми правиш услуги. Виж, просто карай след мен до нас, става ли?
Тя кимва и се мушка в колата си. Влизам в моята и ми се приисква да надуя клаксона, като ударя глава във волана. Така поне няма да се чува, че крещя. Защо е толкова объркано всичко? Заради Анна ли? Или заради нещо друго? Защо не мога да държа хората далеч от работата си? Никога не ми е било толкова трудно. Досега всички вярваха на каквато и лигава история да измисля, защото дълбоко в себе си не искаха да знаят истината. Като Чейс и Уил. Те изкльопаха измислиците на Томас доста лесно.
Но вече е твърде късно. Томас и Кармел са замесени в играта. А този път тя е много по-опасна.
– Томас с родителите си ли живее?
– Не мисля – казва Кармел. – Родителите му загинаха в катастрофа. Пиян шофьор влязъл в тяхната лента. Или поне така казват хората в училище.
Тя свива рамене.
– Мисля, че живее само с дядо си. Стар, доста странен тип.
– Супер.
Блъскам по вратата. Не ми пука дали ще събудя Морфран. Ще му дойде добре малко вълнение на пиперливия стар ястреб. Но след около тринадесет много шумни и дрънчащи потропвания вратата се отваря рязко и се появява Томас в някакъв изключително непривлекателен зелен халат.
– Кас? – прошепва той през жабата в гърлото си.
Не мога да не се усмихна. Трудно е да му се сърди човек, когато изглежда като четиригодишно дете с размери на тийнейджър, с коса, сплескана на една страна, и очила, които висят по средата на носа му. Когато осъзнава, че и Кармел стои насреща му, той бързо избърсва уста, в случай че има нощни лигички, и се опитва да приглади косата си. Неуспешно.
– Ъ, какво правите тук?
– Кармел ме проследи до къщата на Анна – казвам с нахална усмивка. – Ще познаеш ли защо би ѝ хрумнало такова нещо?
Той се изчервява. Не знам дали е защото се чувства виновен, или защото Кармел го вижда по пижама. Така или иначе, се отмества, за да ни пусне да влезем, и ни води през оскъдно осветен коридор към кухнята.
Навсякъде мирише на билковия тютюн от лулата на Морфран. Виждам го и него, едрата му приведена фигура налива кафе. Подава ми чаша преди дори да съм поискал. Мърморейки си нещо по наш адрес, той излиза от кухнята.