Междувременно Томас е спрял да се щура нервно наоколо и сега се взира в Кармел.
– Тя се е опитала да те убие – изтърсва той с ококорени очи. – Не можеш да спреш да мислиш как сгърчените ѝ пръсти се стрелват към корема ти.
Кармел премигва.
– Как разбра?
– Не прави така – предупреждавам Томас. – Караш хората да се чувстват некомфортно. Навлизаш в личното им пространство, нали се сещаш?
– Знам – казва той и добавя към Кармел. – Не го правя много често. Обикновено само когато хората имат силни или агресивни мисли или когато мислят за едно и също постоянно.
Той се усмихва.
– В твоя случай – и трите.
– Ти четеш мисли? – пита Кармел с недоверие.
– Седни, Кармел – казвам аз.
– Не ми се сяда – казва тя. – Научавам толкова много интересни неща за Тъндър Бей през последните няколко дни.
Скръства ръце.
– Ти четеш мисли, нещо в онази къща коли бившите ми гаджета, а пък ти...
– Убивам призраци – довършвам вместо нея. – С това.
Вадя камата и я поставям на масата.
– Какво друго ти е казал Томас?
– Само че и баща ти е правел същото – казва тя. – Предполагам, че така е умрял.
Поглеждам Томас ядосано.
– Съжалявам – казва той безпомощно.
– Няма нищо. Не ти е лесно. Знам.
Ухилвам се, а той ме поглежда отчаяно. Все едно на Кармел не ѝ е ясно вече. Да не е сляпа? Въздъхвам.
– И сега какво? Има ли някакъв шанс просто да ти кажа да се прибереш и да забравиш всичко това? Има ли някакъв начин да избегна това да се превърнем в някаква весела групичка от...
Преди устата ми да довърши фразата, навеждам глава и изпъшквам в ръцете си. Кармел схваща и се засмива.
– Весела групичка ловци на духове? – пита тя.
– Аз ще съм Питър Венкман – казва Томас.
– Няма да си заплюваме герои – отвръщам рязко. – Не сме ловците на духове. Аз боравя с камата, аз убивам духовете и не искам да ми се мотаете в краката през цялото време. Освен това е очевидно, че аз щях да съм Питър Венкман.
Поглеждам Томас косо.
– Ти щеше да си Егон.
– Чакай малко – казва Кармел. – Не решаваш само ти. Майк ми беше приятел, или нещо като приятел.
– Това не значи, че можеш да помогнеш. Тук не става дума за отмъщение.
– А за какво?
– Става дума... да я спра.
– Ами, не може да се каже, че се справяш много добре. А и от това, което видях, не изглеждаше даже да се опитваш.
Кармел е повдигнала вежда към мен. От този поглед нещо започва да пари по бузите ми. Леле майко, изчервявам се!
– Това са глупости – изтърсвам аз. – Тя е труден противник, какво да правя? Но имам план.
– Да – казва Томас в моя защита. – Кас го е измислил. Вече събрах камъни от езерото. Сложил съм ги да се зареждат на лунна светлина. Кокошите крака ги поръчахме, но временно ги нямат в наличност.
Като заговаряме за заклинанието, ми става тревожно, сякаш нещо бъркам. Сякаш пропускам нещо.
Някой влиза, без да чука. Почти не забелязвам и това ме кара да мисля, че пропускам и още нещо. Напъвам си мозъка още няколко секунди и тогава вдигам поглед и виждам Уил Розенбърг.
Изглежда като да не е спал с дни. Диша тежко, а брадичката му е увиснала. Чудя се дали е пил. Има петна от мръсно и мазно по дънките му. Горкото момче приема всичко това доста тежко. Той се взира в ножа ми на масата, затова го взимам и го прибирам в задния джоб.
– Знаех си, че нещо не е наред с теб – казва той.
Дъхът му е шестдесет процента бира.
– Всичко това се случва някак си заради теб, нали? Откакто дойде тук, всичко се обърка. Майк го усещаше. Затова не искаше да се навърташ около Кармел.
– Майк не знаеше нищо – казвам спокойно. – Това, което се случи с него, беше нещастен случай.
– Убийството не е нещастен случай – промърморва Уил. – Спри да ме лъжеш. Каквото и да си намислил, искам да се включа.
Изпъшквам. Нищо не върви както трябва. Морфран се връща в кухнята без да ни обръща внимание и вместо това се взира в кафето си, сякаш там се случва нещо супер интересно.
– Кръгът се разширява – е всичко, което казва.
Изведнъж проблемът, който ми убягва, щраква на мястото си.
– Мамка му – казвам.
Отмятам глава назад и гледам в тавана.
– Какво – пита Томас. – Какво има?
– Заклинанието – отговарям. – Кръгът. Трябва да сме вътре в къщата, за да го направим.
– Да, и? – казва Томас.
Кармел загрява веднага; лицето ѝ помръква.
– Ами, Кармел беше в къщата тази сутрин и Анна почти я изяде. Единственият човек, за когото е безопасно да бъде в тази къща, съм аз, а аз нямам достатъчно вещерски умения, за да направя сам заклинанието.