По пътя натам събитията от последната нощ започват да избледняват. Клепачите ми са като шкурка, а главата ми клюма, дори и след като изпих на един дъх чашата с разредител за боя, на което Морфран вика кафе. Томас мълчи по целия път към Анна. Сигурно още си мисли за докосването на Кармел по ръката му. Ако животът беше справедлив, Кармел щеше да се обърне и да погледне в очите му, да види, че той е неин покорен роб, и да бъде благодарна. Да го вдигне на крака и той да не бъде вече роб, а да бъде просто Томас и двамата да са щастливи, че се имат един друг. Но животът не е справедлив. Тя сигурно ще се хване с Уил, а Томас ще страда тихо.
– Не искам да доближаваш къщата – казвам, за да го извадя от унеса и за да се уверя, че няма да пропусне отбивката. – Може да изчакаш в колата или да дойдеш с мен отпред. Но сигурно е нестабилна след тази сутрин, така че е най-добре да не се качваш на верандата.
– Не се тревожи, нямам такива намерения – изсумтява той.
Паркираме на алеята пред къщата, той решава да остане в колата. Тръгвам сам. Като отварям вратата, поглеждам надолу, за да се уверя, че стъпвам във фоайето и няма да падна по лице в морето от мъртви тела.
– Анна? – викам я. – Анна? Добре ли си?
– Доста тъп въпрос.
Тя излиза от една стая до стълбите на горния етаж. Обляга се на парапета – не черната богиня, а момичето.
– Аз съм мъртва. Не мога нито да съм добре, нито да не съм добре.
Очите ѝ са тъжни. Тя е самотна, виновна и в капан. Мъчно ѝ е за самата себе си и не мога да кажа, че я виня.
– Не исках да стане така – казвам честно и пристъпвам към стълбите. – Не бих те поставил в такава ситуация. Кармел ме беше проследила.
– Тя добре ли е? – пита Анна с изненадващо изтънял глас.
– Нищо ѝ няма.
– Това е добре. Мислех, че може да съм я наранила. А тя има толкова хубаво лице.
Анна не гледа към мен. Човърка нещо по парапета. Опитва се да ме накара да кажа нещо, но не знам какво.
– Трябва да ми кажеш какво се е случило с теб. Трябва да знам как си умряла.
– Защо искаш да ме накараш да си го припомня? – пита тихо тя.
– Защото трябва да те разбера. Трябва да разбера защо си толкова силна – започвам да мисля на глас. – Доколкото знам, убийството ти не е било чак толкова странно или ужасно. Не е било дори чак толкова брутално. И не мога да разбера защо си такава, каквато си. Трябва да има нещо...
Когато спирам, Анна ме гледа с разширени, отвратени очи.
– Какво?
– Започвам да съжалявам, че не те убих – казва тя.
На лишения ми от сън мозък му отнема минутка да я разбере, но когато това най-после се случва, се чувствам като пълен задник. Бил съм около твърде много смърт. Виждал съм толкова много болни, извратени неща, че говоря за тях все едно разказвам приказка за лека нощ.
– Колко знаеш – пита тя, – за това, което се случи с мен?
Гласът ѝ е по-тих, почти сподавен. Разговорите за убийства, изброяването на факти са неща, с които съм израснал. Само че сега не знам как да го направя. Когато Анна стои пред мен, това се превръща в нещо повече от думи или картинки от книга. Когато най-после проговарям, казвам всичко бързо и нацяло, както се маха лепенка от рана.
– Знам, че си била убита през 1958 г., когато си била на шестнайсет. Някой ти е прерязал гърлото. Била си напът към училищен бал.
Малка усмивка се заиграва по устните ѝ, но не се задържа.
– Много исках да отида – казва тя тихо. – Щеше да бъде последният ми бал. Първият и последният.
Тя поглежда роклята си и прокарва пръсти по шева.
– Щях да нося това.
На мен не ми изглежда като кой знае какво, просто права бяла рокля с малко дантели и панделки, но какво ли разбирам аз? Първо, не съм момиче и второ, не знам много за 1958 г. Тогава може да е била много шик, както би казала майка ми.
– Не е нищо особено – казва тя, сякаш ми чете мислите. – Една от наемателките в общежитието по това време беше шивачка. Мария. От Испания. Мислех, че е много екзотична. Наложило ѝ се да остави дъщеря си, малко по-малка от мен, когато дошла тук, и обичаше да си говори с мен. Взе ми мерките и ми помогна да я ушия. Исках нещо по-елегантно, но никога не ме е бивало в шиенето. Непохватни пръсти.
Показва ми ръцете си, сякаш да видя какви бели могат да вършат.
– Много си красива – казвам аз, защото това е първото нещо, което идва в тъпата ми, празна глава.
Замислям се дали да не си отрежа езика с камата. Едва ли това искаше да чуе, а и прозвуча някак грешно. Гласът ми е не на място. Добре поне, че не измодулира като на Питър Брейди.