– Защо щеше да ти бъде последният бал? – питам бързо.
– Щях да избягам от къщи – казва тя.
Непокорство проблясва в очите ѝ, както сигурно е било и тогава, и има плам в гласа ѝ, който ме натъжава. После всичко това изчезва и тя изглежда объркана.
– Не знам дали щях да го направя. Но исках.
– Защо?
– Исках да започна живота си – обяснява тя. – Знаех, че нищо няма да направя, ако остана тук. Щеше да трябва да се занимавам с общежитието. А и ми беше писнало да се боря.
– Да се бориш?
Правя още една стъпка напред. Кичури коса се спускат покрай шията ѝ и се раздвижват, когато тя прегръща раменете си. Толкова е бледа и малка, че трудно мога да си я представя да се бори с когото и да било. Не и с юмруци.
– Не беше точно борба – казва тя. – И същевременно беше. С нея. И с него. Криех се, карах ги да мислят, че съм по-слаба, защото те така искаха. Тя ми каза, че баща ми би искал така. Да бъда тихо и послушно момиче. А не блудница. Не курва.
Поемам дълбоко въздух. Питам кой я е нарекъл така, кой би казал такова нещо, но тя вече не ме слуша.
– Той беше лъжец. Лентяй. Правеше се, че обича майка ми, но не беше така. Каза, че ще се ожени за нея и тогава ще има всичко останало.
Не знам за какво говори тя, но се досещам какво се има предвид под „всичко останало“.
– Ти си била – казвам тихо. – Той е преследвал теб.
– Той... ме причакваше, в кухнята или навън. Чувствах се като парализирана. Мразех го.
– Защо не каза на майка си?
– Не можех... – тя спира, но после продължава. – Не можех да му се оставя. Щях да избягам. Щях.
Лицето ѝ е като вкаменено. Дори очите ѝ не изглеждат живи. Всичко, което е останало от нея, са движещи се устни и глас. Всичко друго се е прибрало вътре.
Вдигам ръка и докосвам бузата ѝ, студена като лед.
– Той ли беше? Той ли те уби? Той ли те проследи онази нощ и...
Анна клати глава много бързо и се отдръпва.
– Стига толкова – казва тя с глас, който се опитва да бъде твърд.
– Анна, трябва да знам.
– Защо? Защо трябва да знаеш? Какво ти влиза в работата? – Тя слага длан на челото си.
– Самата аз едва си спомням. Всичко е покрито с кал и кръв.
Клати глава, разстроена е.
– Няма какво да ти кажа! Бях убита, всичко стана черно и после се озовах тук. Бях това нещо и убивах, и убивах и не можех да спра.
Дишането ѝ прескача.
– Направиха ми нещо, но не знам какво. Не знам.
– Те? – питам, но виждам, че това няма да продължи.
Буквално я виждам как се затваря в себе си и след няколко минути може да се намирам тук насред вихрушката на момичето с черни вени и кървяща рокля.
– Има едно заклинание – казвам аз, – което може да ми помогне да разбера.
Тя се успокоява малко и ме поглежда сякаш съм изперкал.
– Магически заклинания? – пуска една малка недоверчива усмивка. – Ще ми пораснат крилца като на фея или ще прескачам огън?
– За какво говориш?
– Магията не съществува. Това са измислици и суеверия, стари проклятия на езика на бабите ми във Финландия.
Не мога да повярвам, че се съмнява в съществуването на магиите, при условие че стои пред мен мъртва и говори. Но нямам възможност да я убеждавам, защото нещо започва да се случва, нещо се обърква в главата ѝ и тя потръпва. Когато премигва, погледът ѝ е някъде далеч.
– Анна?
Ръката ѝ се стрелва напред, за да ме държи на разстояние.
– Няма нищо.
Приближавам се и я поглеждам.
– Това не беше нищо. Спомни си нещо, нали? Какво беше? Кажи ми!
– Не, аз... нищо не беше. Не знам.
Тя докосва слепоочията си.
– Не знам какво стана.
Няма да е лесно. Ще бъде почти невъзможно, освен ако не получа нейното съдействие. Тежко чувство на безнадеждност се промъква в изтощените ми крайници. Усещането е сякаш мускулите ми започват да атрофират, а моите не са кой знае какво така или иначе.
– Моля те, Анна. Имам нужда от помощта ти. Трябва да ни позволиш да направим заклинанието. Трябва да пуснеш и още хора с мен.
– Не. Никакви заклинания! И никакви други хора! Знаеш какво ще стане. Не мога да го контролирам.
– За мен можеш да го контролираш. Ще можеш и за тях.
– Не знам защо не ми се налага да те убия. А и не ти ли стига това? Защо ме молиш за още услуги?
– Анна, моля те! Трябва да пуснеш поне Томас и може би Кармел, момичето, което видя тази сутрин.
Анна гледа към палците на краката си. Тъжна е, знам, че е тъжна, но тъпото „по-малко от седмица“ на Морфран звъни в ушите ми и искам просто да се свършва с всичко. Не мога да оставя Анна на воля още цял месец, в който е много вероятно да добави към колекцията в мазето. Няма значение, че ми е приятно да си говоря с нея. Няма значение, че я харесвам. Няма значение, че това, което ѝ се е случило, не е било честно.