– Не го наричай така. Не си „убил“ Питър Карвър. Питър Карвър те нападна, а и той беше вече мъртъв.
Понякога ме изумява как успява да смени смисъла на нещо само като използва точните думи. Ако търговията ѝ с окултни стоки някога потъне, би намерила добра реализация в ПР-а. Питър Карвър ме нападна, както казва тя. Да. Нападна ме. Но това стана, след като влязох с взлом в изоставената къща на семейството му. Това беше първата ми задача. Направих го без разрешението на майка ми. Всъщност това е меко казано. Направих го въпреки крещенето и забраните ѝ, като се наложи да разбия ключалката на прозореца на спалнята ми, за да изляза от нас. Но го направих. Взех ножа на баща ми и влязох с взлом. Чаках до два през нощта в стаята, където Питър Карвър застрелял жена си с пистолет 44-ти калибър и после се обесил на собствения си колан в килера. Чаках в същата стая, в която призракът му убил един агент по недвижимите имоти, който се опитал да продаде къщата две години по-късно, а след това и някакъв друг човек, който оглеждал къщите в района.
Сега като се замисля, си спомням как ми трепереха ръцете и как стомахът ми се обръщаше. Помня колко отчаяно исках да го направя, да направя каквото трябва, както баща ми преди това. Когато призраците най-после се появиха (точно така, призраци в множествено число – оказа се, че Питър и жена му са се помирили заради общия си интерес да убиват други хора), мисля, че за малко щях да припадна. Той се появи от килера, а вратът му беше толкова посинял и толкова странно усукан, че изглеждаше сякаш са закачили главата му странично, а тя изникна от локва кръв на пода като в реклама на кухненски ролки, пусната наобратно. Така и не успя да излезе цялата от дъските на пода, горд съм да кажа. Инстинктът ми се включи и я заковах, преди да може да ми се нахвърли. Карвър обаче скочи на гърба ми и ме събори, докато се опитвах да издърпам ножа си от дъските, покрити с петното, което беше останало от жена му. За малко да ме хвърли през прозореца, преди да се докопам до камата, скимтейки като коте. Наръгах го почти случайно. Ножът просто се заби в него, когато той уви въже около врата ми и ме завъртя. Тази част не съм я разказвал на майка ми.
– Дай да не се лъжем, мамо – казвам аз. – Хората си мислят, че не можеш да убиеш това, което вече е мъртво. Но ние знаем, че не е така.
Иска ми се да кажа, че баща ми също знаеше, но не го правя. Тя не обича да говорим за него, а и знам, че не е същата, откакто той умря. Сякаш вече не е съвсем тук; нещо винаги липсва в усмивката ѝ, като мътно петно в обектива на камера без фокус. Все едно част от нея е тръгнала след духа му, където и да е отишъл той. Знам, че не е като да не ме обича. Но едва ли си е представяла да отглежда син сама. За нея семейството трябва да образува кръг. Сега се разхождаме като снимка, от която баща ми е изрязан.
– Ще свърша цялата работа ей така – казвам, като щраквам с пръсти и сменям темата. – Сигурно дори няма да изкарам докрай учебната година в Тъндър Бей.
Тя се обляга на волана и клати глава.
– Трябва да си помислиш дали да не останеш повече. Чувам, че е хубаво място.
Извъртам очи. Защо се прави, че не ѝ е ясно? Животът ни не е спокоен. Не е като живота на другите, които имат дом и навици. Ние сме като пътуващ цирк. Не може дори да хвърли вината на баща ми за цялата ситуация, защото и с него пътувахме много, макар че, признавам си, не чак толкова. Това е и причината тя да работи каквото работи – да гледа на карти „Таро“ или да прочиства аурата на някого по телефона и да продава окултни стоки по интернет. Майка ми – пътуващата вещица. Изкарва изненадващо добри пари от това. Дори и без издръжката от пенсионния фонд на баща ми, сигурно пак щяхме да се справяме.
В момента караме на север по някакъв виещ се път, който следва бреговата линия на Горно езеро, едно от петте големи северноамерикански езера. Радвам се, че се махнахме от Северна Каролина, от студените чайове, от акцентите в говора и от това гостоприемство, което никак не ми понася. Когато съм напът, се чувствам свободен. Когато се движа между старото и новото, забравям, че ме чака работа – поне до момента, в който ще стъпя на асфалта в Тъндър Бей. Засега се наслаждавам на редиците иглолистни дървета и слоевете седиментни скали край пътя, от които сълзи подземна вода като неспирна скръб. Горно езеро е по-синьо от леда и по-зелено от тревата и ярката светлина, която влиза през прозореца, ме кара да замижа зад слънчевите очила.
– Мислил ли си за университети?
– Мамо – изстенвам.
Изведнъж се изнервям, все едно под кожата ми има сапунени мехурчета. Пак ми върти своя номер: ако може и едното, и другото. Хем ме приема такъв, какъвто съм, хем настоява да се държа като нормално дете. Чудя се дали се е държала така и с баща ми. Едва ли.