– Няколко какви?
– Вещици.
– Всъщност само една. Моя приятел Томас.
От страната на Гидиън чувам дълбоко вдишване, последвано от доволна пауза. Знам какво си мисли старата пушка. Не ме е чувал да ползвам фразата „мой приятел“ досега. Само да не ми се разчувства.
– Не е много напреднал.
– Стига ти да му имаш доверие, само това е важно. Но ще ти трябват още хора. Той и още двама. Всеки ще заеме една от четирите посоки в кръга. Ще го оформите отвън, нали разбираш, и ще влезете в къщата готови за работа.
Прави нова пауза, за да помисли още малко. Много е доволен от себе си.
– Ще затворите призрака в центъра на кръга и ще бъдете в пълна безопасност. Ако използвате нейната сила, това ще направи заклинанието още по-мощно и разкриващо. Възможно е също така това да я отслаби достатъчно, за да можеш да я довършиш.
Преглъщам с мъка и усещам тежестта на камата в задния ми джоб.
– Абсолютно – казвам.
Слушам го още десет минути, докато той описва детайлите, като през цялото време си мисля за Анна и за това, което ще ми разкрие. Накрая мисля, че съм запомнил повечето неща, които трябва да направя, но все пак го моля да ми прати имейл с инструкции.
– А кого ще вземеш, за да запълните кръга? Някой, който има връзка с призрака, ще е най-добре.
– Ще хвана едно момче, Уил, и една приятелка, Кармел. Не казвай нищо. Знам, че не се справям много добре с това да държа хората настрана от работата си.
Гидиън въздъхва.
– Ах, Тезеус. Никой не очаква да си сам в това. Баща ти имаше много приятели, а също така имаше майка ти и теб. С времето и твоят кръг ще се разширява. Няма нищо срамно в това.
Кръгът се разширява. Защо всички това ми повтарят? Голям кръг означава повече хора да ми се пречкат в краката. Трябва да се махна от Тъндър Бей. Далеч от тази бъркотия и обратно към рутината – отивам, намирам, убивам.
Отивам, намирам, убивам. Като с шампоан – нанасяте, изплаквате, повтаряте. Животът ми, разграфен от една проста процедура. Чувството е на празнота и тежест едновременно. Мисля си за това, което каза Анна – че иска неща, които не може да има. Може би разбирам какво има предвид.
Гидиън продължава да говори.
– Кажи, ако ти трябва още нещо. Въпреки че от мен са просто прашните книги и старите истории през един океан разстояние. Истинската работа се пада на теб.
– Да. На мен и моите приятели.
– Точно така. Чудничко. Ще бъдете като онези четиримата от филма. Сещаш ли се, този с човечето от захарен памук.11
Майтапиш се.
Глава четеринадесета
Майка ми и аз седим в колата в края на училищния паркинг и гледаме как автобусите пристигат и разтоварват ученици по тротоарите, които после хукват към входната врата. Процесът напомня на завод – като конвейер за бутилки наобратно.
Разказах ѝ какво сме говорили с Гидиън и я помолих да помогне с билковата смес, а тя се съгласи. Забелязвам, че изглежда малко преуморена. Има тъмни розово-лилави кръгове под очите, а косата ѝ е с леко убит цвят. Обикновено блести като медна купа.
– Добре ли си, мамо?
Тя се усмихва и ме поглежда.
– Разбира се, дечко. Просто се тревожа за теб, както винаги. А и Тибалт. Събуди ме миналата нощ, скачаше по вратичката на тавана.
– Кофти, съжалявам. Забравих да се кача и да сложа капаните.
– Няма нищо. Чух нещо да се движи там миналата седмица и звучеше доста по-голямо от плъх. Може ли миеща мечка да се качи на тавана?
– Може би просто са много плъхове – изказвам предположение и тя потръпва. – Може би е най-добре да повикаш някой да провери.
Тя въздъхва и потропва по волана.
– Може би.
Свива рамене. Изглежда тъжна и ми идва наум, че не знам как ѝ понася новото място. Не можах да ѝ помогна много този път – нито с домакинството, нито с нищо. Почти не се прибирам вкъщи. Поглеждам към задната седалка и виждам кашон, пълен с омайни свещи в различни цветове, готови за продажба в една местна книжарница. По принцип трябваше да ѝ помогна да ги натовари и да сложа нужните етикети, завързани с цветна корда.
– Гидиън казва, че си намерил нови приятели – казва тя и се заглежда в тълпата пред училище, сякаш опитва да ги разпознае.
Трябваше да се сетя, че Гидиън веднага ще се раздрънка. Той се държи като настойник. Не точно като доведен баща – по-скоро като кръстник или като морско конче, което иска да ме натъпче в джоба на коремчето си.
– Само Томас и Кармел – казвам. – Виждала си ги вече.
– Кармел е много хубаво момиче – казва тя обнадеждено.
– И Томас мисли така.
Тя въздъхва, после се усмихва.